Да ги запомним живи

Пет деца умряха. Починаха заедно в един автомобил. И това е поредната трагедия без нюанси или примеси от друго. 5 начинаещи в живота си отидоха завинаги. Толкова.210 км/ч. Това е скоростта на смъртта. Така излезе, някак си. Че, ако не карате с такава скорост, сте малко или много застраховани, че тяхната история няма да бъде вашата. Сега родителите известно време ще напомнят на децата си да внимават много – къде и с кого ходят, в какви коли се качват, с каква скорост карат, какъв алкохол и колко пият, и всички останали опасни неща – да внимават и с тях. Да живеят внимавайки! Казаното „Внимавай.”, сякаш вече ти дава един невидим щит, който спира животозастрашаващите фактори наоколо.

Повечето прекалено рано се научаваме да „внимаваме”, да се пазим, да се страхуваме, да се крием. От живота и всички негови опасности, които подаряват некролози. А пък ние предпочитаме да качваме снимки във фейсбук.

Виолета, Стенли, Иван, Мирослав и Борислав не са внимавали. Искали са да изпитат мощността на автомобила. Според мен и нещо повече – да изпитат мощността на живота. Естествен инстинкт, жажда, която всъщност всички имаме или поне би трябвало – нещо вродено, неотменно.

Знаете ли какво? 210 км/ч. Кой не го е правил?!?! Кой не е правил много по-страшни и опасни неща? Кой не е рискувал безрасъдно и себе си, и всичко с мисълта: ще ми се размине. (И това, че ни се е разминало, не ни прави по-големи, по-умни, по-добри, от онези, които са станали жертва на себе си. Това, че нашите грешки не са били наказани със смърт (и то вероятно по случайност), ни задължава да мълчим. Да мълчим с разбиране.) 210! Понякога наистина ни се разминава. А понякога не. Това е. Това е договорът, който подписваш с живота, когато се родиш – ако решиш да го живееш, можеш да умреш. Това е условието, това е рискът - наречете го 210. Всеки миг има своите 210. И всеки от нас има правото да ги използва. Защото 210 – това е и животът във върховата си форма, на предела, това е всичко, което може да бъде, най-високото, където ти можеш да си. И всеки от нас има правото да го изпита.

А младостта бърза. Защото може. Любопитна е. (Жива е.) Иска да знае къде е максимумът. Докъде може да стигне. И понякога - минава границите. Така е било. И така ще бъде. Няма виновни. Няма превенция на жаждата за живот. Няма как да бъде друго. Понякога ни се разминава. А понякога – не. Така е било. И така ще бъде. Смелостта да живееш, понякога има висока цена. (Тази вечер по-внимателните от нас, отново ще гледат сериали. А някой друг ще диша с благодарност, че е жив и му се е разминало.) Виолета, Стенли, Иван, Мирослав и Борислав изпробваха мощността на живота. Да ги запомним живи.

 

Гост-автор: Милена Янинска