Честито. И срам.

Честито. И срам.
15-07-2013г.
28
Мартин Карбовски

Вече не мислех, че ще го доживея. Днес по план се отваря пътят за Бургас. Изстраданата магистрала, която се прави 40 години, петдесет първи копки, стотици рязани лентички, хиляди обещания и милиони левове. Милиарди надежди държавата да прилича на нещо, в което ще може да се пътува. Равният асфалт, който свързва в непрекъсната линия морето и столицата. Едно усилие, което други държави вършат за месеци, на нас ни излезе цяла епоха. Точно обратното на социалистическия идеал, че това, което държавите правят за десетилетия, ние трябва да постигнем за няколко години. Ирония за Георги Димитров. Ирония за всички.

Пътят е кръвоносната система на държавата. Всеки ден, всяка минута в тази тясна, пробита кръвоносна система, държавата получаваше инсулт, задръстване, някой умираше на пътя и за причина се пишеше наглото и вечното „превишена скорост“. А път нямаше. Днес има скромен повод да кажем, че се случва нещо прекрасно. Историческо. И срамно. Магистралата, строена в два режима, в две исторически епохи, строена от десетки правителства, е готова.

Какъв повод за радост е това?

Радостта от пътуването и възможността да видиш на картата един нормален, човешки и приличащ (донякъде) на европейските пътища наш, български път е минимализирана от усещането, че един живот не стига да се стигне до морето. Някои просто не доживяха магистралата – ще ги видите като кръстове и цветя по стария път. Защото пътищата ни са гробници. И за това е радостта – че има един път, който е завършен. Нашите мечти са малки – друга държава вече щеше да е направила мост от Бургас до Одеса, ние се радваме на 400 скромни километра.

Магистралата е геополитически срам и падение за България. Тя е признание, че не се справяме добре – справяме се лошо, че и бавно. Докато магистралата се строеше от единия й край, другият, до Пловдив, заприлича на гробница. По същата магистрала се разказва градска легенда за един автобус с японци, на които било казано, че ще пътуват между двата най-големи града на България, София и Пловдив, ще пътуват по главния път, нает бил за тях български шофьор и луксозен автобус. Каква била изненадата на туристическата агенция, когато автобусът се върнал в София – японците принудили шофьора да ги върне, защото не повярвали, че това може да е главен път. Че това не може дори да се нарече по техните стандарти голям път. Те помислили горките, че шофьорът ги лъже и кара някъде другаде. Срам.

Срам е, защото от север магистралата, наречена с много имена стига само до Шумен, но от Варна е в ужасно състояние. Срам, защото от София тръгва едно шосе към Ботевград, което със сигурност не отговаря на никакви изисквания за магистрала – целият асфалт е на гънки и ивици. Срам, защото късата магистрала до Гърция доникъде не е стигнала и на нищо не прилича. Жесток срам е да си българин на Марикостиново с тази инфарктна отбивка и с тази циганска държавна граница. Как живеят министрите, които отговарят за инфраструктурата на тази страна? Във въртолет ли живеят? В друга държава ли живеят? Крадците на асфалт са наоколо – ще ги познаете по това, че пред техните къщи е асфалтирано.

Това, което липсва на България е само едно – пътища. И в прекия, и в преносния смисъл. Днес има една магистрала, готова, наша, напукана, крива, наводняваща се, обаче има. Карайте внимателно. По такъв измъчен път, правен на година по едва няколко километра, трябва да се кара внимателно. Тук едното камъче е на Георги Димитров, друго е на Вълко Червенков, стълбовете са на Тодор Живков и така до края на света, който днес е в Бургас. В такъв малък свят живеем, но като стане дума за пътища, все едно до луната ни се струват – толкова дълги и невъзможни.

Знаете ли защо стана бавно магистралата? Защото политиците я построиха, а ние чакахме. Затова.

 

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.