Бунтът на масите – поглед над света

Преди две години се случи нещо много голямо и емблематично. Наричат го арабската пролет. Вълната от въстания и демонстрации в арабския свят разбуни духовете и в Европа и повдигна много въпроси.

В началото на 2012 г. в Букурещ бяха най-големите протести в Румъния от 89-а  насам. Поводът беше уволнението на лекаря Раед Арафат от поста заместник-държавен секретар в правителството с мотив, че пречи на въвеждането на новия закон за здравеопазването. Раед Арафат е един от най-известните лекари в Румъния, той е от палестински произход и през 1990 основава Спешната медицинска помощ, която може би е най-добре функциониращата система в румънското здравеопазване и до днес. Този протест е симптоматичен – румънците изтърпяха орязване на заплатите, увеличение на данъците, на пенсионната възраст, но се противопоставиха на саморазправата с професионалист, какъвто е Арафат.

Протестите в Румъния постепенно прераснаха в сблъсъци с полицията.  Повечето от най-агресивните демонстранти бяха фенове на футболни клубове.  С времето протестите се политизираха и изгубиха първоначалния си смисъл и скоро утихнаха.

Размирици станаха и в Египет, непосредствено след масовите протести в Турция и Бразилия, и доста по-малките и мирните вълнения в България и Индонезия. С това масовите демонстрации отново се завръщат в своето огнище - Египет. И там, както и в Турция се случва нещо емблeматично. Борбата на средната класа и политически неангажираните млади хора, обединени около една кауза, прерасна в бунт срещу ислямизацията.

Подобна беше и картината в Бразилия.  Протестът срещу повишението на цените на градския транспорт, прерасна в протест срещу високите разходи за Световното футболно първенство  и качеството на обществените услуги. И там основната движеща сила са студентите и представителите средните слоеве на обществото.

У нас „бунтът на масите“, беше предизвикан от едно несправедливо назначение /за разлика от румънския, избухнал след несправедливо уволнение/.  Протестът, в началото предвождан от усмихнати интелигентни хора, застанали зад едно единно искане, с течение на времето се превърна в парад с хаотични лозунги и политически оттенък.

Вземайки предвид принципните и идеологически различия, бунтовете в горепосочените държави имат изключително много общи черти. На улицата излизат доста разнородни политически групи с противоречащи си искания, заедно с политически необвързани хора и като изключим опитите за „яхване“, нямат единна организация.

Всички те са силно повлияни и моделирани от социалните мрежи и масмедиите, които  ги подхранват. Исторически обаче, именно такива спонтани демонстрации водят след себе си до не съвсем търсени и очаквани резултати.

 Революциите в Европа след 1848 г. са предвождани от радикални реформатори от средната класа. Разбунили духовете с обещания за демократично възраждане, много скоро те се провалят. Размириците в Париж от 1968 г. доведоха френската десница на власт и силното социално разслоение. Бунтовете в Източен Берлин през 1989 г. завършиха с приватизация и безработица. „Цветните“ революции през последното десетилетие /подкрепени от Запада/ използваха протестиращите като филмова масовка за прехвърлянето на властта към  олигарси и удобни политически елити. Движението на “възмутените” срещу икономиите в Испания беше безсилно да предотврати завръщането на десницата и затъването в още по-големи икономии.  И това са само част от примерите от най-новата световна история.

Макар и оспорвано от много историци и политолози, живеем в епохата на неолиберализма. Времето, в което управляващите прослойки изпразват от съдържание демокрацията и  така затварят порочния кръг, в който за когото и да гласуваш, попадаш в капана на утвърденото статукво.  Идеологически и политически недоразвитите протестни движения днес са обречени да бъдат модерни. Те вече имат исторически обусловени предимства: да променят нагласи, да провалят политики и да свалят правителства. Но без организация с единни социални корени или ясни политически програми, те могат да пламват и да вдигат шум, да печелят малки битки, но да губят войната и реално са обречени да бъдат превземани и отклонявани от по-силните, обединени около общи икономически интереси, стъпили на здрава политическа основа кръгове.

И така „арабската пролет“, постепенно се слива с „лятото на народното недоволство“, преминава през „листопада“ на Таксим и кротичко затихва в утрото на „букурещката зима“…