Живи / BG Version

Ако той се беше родил в Америка и беше живял по същия начин за него и
постиженията му щеше да има поне два холивудски филма и няколко документални.
Той обаче достига върховете на мечтите си у нас. Владимир Лободин, или както е
известен сред алпинистските среди - Володя, е роден на 30.03.1929 година в София.
Баща му е бил белогвардеец, който се озовава в царска България и тук основава
гимнастически дружества заедно с другите белогвардейци, пристигнали в България,
за да поддържат физическа форма, докато успеят да се върнат обратно в родината
си. По онова време, след Втората световна война, в България планинския туризъм и
алпинизмът са изцяло разрушени. Младият Лободин попада на прожекция на филм за
алпийското движение и заедно с приятелите си стават първите записали се участници в
първия курс по алпинизъм в България през 40-те години на миналия век.

Най-ярко в неговата биография се откроява изкачването на връх Вихрен по време на
буря, заедно с Александър Белковски – Белката. Днес първият ни алпинист е на 84-
години. Lentata.com публикува разказ за първото зимно изкачване на северната стена
на Вихрен през далечния 15.02.1949 година. В разказа на Володя имасбъдната мечта, но
има и друго – воля за живот и смисъл.

Аз и моят партньор Белката станахме в 2:30 часа през нощта, проверихме багажа си,
хапнахме и тръгнахме. След час бяхме по пътя за хижа “Бъндерица”. Времето бе ясно и
ние продължавахме да вървим. Стигнахме Големия казан, а на места потъвахме в снега.
Раниците бяха тежки. Гледката бе прекрасна на изгрев, но ние бързахме и нямаше време да й
се насладим.

Преминахме през лавинна преспа и се движехме покрай скалата в търсене на удобно място
за започване на изкачването. Първото впечатление за скалата бе, че е много по заснежена,
отколкото предполагахме. Цепки и пукнатини не се забелязваха. Ледени стружки и сняг бяха
запълнили всичко. Появи се слаб вятър. Така отдолу се завихряше сняг, а отгоре падаше от
върха. Температурата бе минус 20 градуса.

Белката

Мислехме само как да покорим върха откъм най- стръмната му част. Огледахме, но не
видяхме цепки и пукнатини. Беше хлъзгаво навсякъде. Белката се качи първи. Стигна 7-
8 метра, заби клин, огледа се и продължи нагоре. След миг се подхлъзна, не се задържа и
падна. Аз го видях да лети, свлякох се надолу, за да намаля разстоянието на пада. Той се
удари силно и увисна. Белката слезе. Аз продължих да се качвам. Над забитите клинове,
сложих още два. Белката дойде при мен на площадката. Починахме си и поговорихме,
решихме да продължим. Нито падането, нито студа можеше да ни откаже. Бяхме млади и
имахме цел – върхът. Връщане назад нямаше. Беше толкова заледено и ветровито, че едва
преценявахме къде да забиваме клиновете.

Спряхме да си отпочинем, но усетихме, че замръзваме. Виелицата не спря, не ни пощади
нито за миг. Замръзваха мокрите ни ръце, а от върха падаха камъни. Опитвахме се да
избегнем опасностите, но вятърът носеше прашни лавини, които пълнеха очите ни и не
можехме да виждаме.

Знаехме, че ако спрем ни чака премръзване. Мислехме, че скалите в по-горните части не
са толкова заледени, но сбъркахме. Напредвахме по-бавно, умората се усещаше, а времето
минаваше. Знаехме, че трябва да се качим преди залез слънце. Нямаше как да оцелеем, ако
нощуваме на Стената. Това щеше да бъде краят ни при температура минус 20 градуса.
Вече не говорехме много, нямахме сили. Подсигурявах го до колкото мога, но Белката се
подхлъзна на заснежена плоча. Скъсих пада, но ударът беше тежък. С нечовешко усилие и
поглед вперен към целта продължи.
Стана тъмно, а ние още се катерехме. Не се виждаше почти нищо… Но се изкачихме.
Оцеляхме! Все още дишахме! И покорихме върха.