В свръхвремето на яловата претенция

В свръхвремето на яловата претенция
09-04-2013г.
22
Симона Милкова

„Галерия на живия човек и неговите характер и усещания, в нея едни излагат,  а други просто се излагат.  Място, където хората не само да разглеждат и купуват, но и общуват, спорят, смеят се, пият и танцуват. Място, където изкуството е празник. Място, което не търси само погледи, а намира усмивки“. Изненадващо това място се оказва в София, България. Място замислено като много повече от продавалница на картини, място, което дава надежда и оптимизъм, че в страната ни вирее и друг арт освен чалгата, че още има млади и вдъхновени хора, които мечтаят за изкуство, таланти и общуване със себеподобни. Мястото е галерия „Снежана“, създателката му е Снежана Живкова:
 

Какво се случва там, във вашето място?

Случваме  изложби, пърформанси, представления, спектакли, куклен театър, концерти, премиери на книги, поетични четения, танци, прожекции, курсове, ателиета, практики, дискусии, подкрепяме каузи...

Защо създадохте това място, на кого му трябваше?

Исках и мечтаех, борех се за това уютно, приветливо пространство, да споделя и участва в сбъдването на съвременното артистично търсене. Необходимо и важно е да се подкрепя свободното, самородно отношение към артистичните форми. Исках да бъда едно такова убежище, платформа, портал, през който да се открехва полетът на този фантастичен феномен, наречен „живо изкуство“. Предоставих широчина и простори за нуждата на човешкия дух и разум. Чрез събитията исках да превърна галерията в място за срещи, себеопознаване, опознаване и запознаване. Исках да помогна и за приемствеността между поколенията и между всички видове изкуства и изразни средства.
 

В момент на криза, намират ли хората утеха при вас, има ли смисъл от това място?

Изкуството не дава утеха. То разкрива един по-дълбок и необятен свят за духовността и отчасти за разума на човек.

Лесно ли е да поддържаш едно такова място работещо?

Не. За да работи едно такова място е нужно двуетапно финансиране. Първият етап  покрива абсолютния минимум на неизбежните разходи. Вторият създава и развива,  и именно това прави мястото работещо.  Първата година беше задоволителна, следващите две са на ниво и под ниво битовизъм. Разбрах, че за да оказвам подкрепа, аз от своя страна също се нуждая от нея.

Какви хора се събират тук?

При нас може да дойде и идва абсолютно всеки - от клошар до сноб, от дете в количка до човек, който вече се движи с бастун.  Според мен обаче въпросът не е в това кой идва, а кой остава.

Как Ви се отразява това, което се случва извън рамките на красивия свят на галерията, имам предвид отчаянието на хората навън?

Натъжава ме разрушителната сила на отчаянието. Натъжава ме липсата на интелигентност у човека, с която да се справя и адаптира към дадена ситуация.  Натъжава ме постоянството у хората да се взимат прекалено на сериозно, да живеят по начин, който предполага да са безсмъртни, да хабят усилия в грешните посоки на живота, да се погубват между противници , докато вярват, че на финала може да има победител. Ако човек успее истински и дълбоко да осъзнае, че е имал невероятният шанс да се роди, ще започне да пази този скъп подарък, не чак до толкова зависим от обществените норми и постоянното вменяване на лъжливи нужди и потребности за щастие. Натъжава ме, че всичко това го има и в рамките на галерията.
 

В този смисъл – кому е нужно това място и изкуството като цяло?

Изкуството не е необходимост, то е свободен избор. Необходимост е храната и лекарството, изкуствата са избор. И от тук бих добавила, че изкуството е свобода, защото изборът лежи в основата на свободата. Сигурно ще ме попитате дали свободата е необходимост! Свободата е дадена по рождение, но я губим все повече навлизайки в живота.

Участвали сте като гол модел за много художници и фотографи. Провокирате ли живота или той вас?

Провокацията  е взаимна, любовта също.  Аз съм от хората, на които много от хубавите неща им се случват с лекота, но за сметка на това пък  други въобще не се случват.

Предполагам, че не се вълнувате от политика, но каква политика трябва да водим самите ние за развитието на българското изкуство?

Да, вярно е, не се вълнувам от политика, която не се вълнува от мен. За съжаление обаче трябва да призная, че благоденствието и развитието на изкуството до голяма степен е именно резултат на държавната политика и благоволението на богатите хора… Днес обществото не е образовано за стойностите в изкуствата (голяма част, смея да твърдя е на елементарно ниво), и именно това невежество обезличава до погубване културата. Няма ги структурите и институциите, които да култивират и възпитават, да приобщават, да показват една друга естетика и ценности. Авторите пък от своя страна живеят именно в това време на позволена и толерирана некадърност и непрофесионализъм, като задоволяват и се отпускат  върху ниския критерий на консуматора. И така се губи смисъла.

През годините ми беше много трудно да осъзная и да се примиря с факта, че нямаме добро изкуство и добра публика. Така самото общество дава път и живот на посредствеността и кича, което обаче не е резултат само на невежество, а на лично светоусещане, нагласи и философия. Говоря за онова "арт", което плъзва от тротоарите на Александър Невски  и продължава, за да се захване с неумолимите си пипала за галерии и всякакви жалки изложбени пространства. Онова "арт", две за пет, подредено в магазините за един лев, до които стигаш по разбитите плочки на същите тротоари. Онова "арт", което в супермаркета, докато си избираш дамски превръзки и паста за зъби, изскача помежду рафтовете в целия блясък на грижливо опакованата си златна рамка. И по-натам също, до пластмасовите туби с минерална вода и бира, и там, между киселото мляко и салама… можеш да си купиш картина  и да я закачиш до телевизора, в хола или в някое от безкрайните празни полета на фантазията си,  докато пиеш ракия и си чоплиш мръсното под ноктите. И ако това е от народа за народа някак съм склонна да го преглътна. Но то е и у т.нар. „ арт елит“… Живеем в свръхвремето, на хиперактивност, безплодно самочувствие  и ялова претенция.

В този ред на мисли как ви изглежда успехът по български?

За мен успелият човек е този, който може да се радва на живота и да се чувства добре в кожата си и извън нея. Също този, който  може и има с кого да споделя радостите, а не драмите и черногледствата си. Успял е и този, на който всяка осъществена мечта му е стъпка към следващата. Това са резултати на личната философия и качества, които не зависят от географските ширини. Успехът като финансовото благополучие и положение в България е абсолютно постижим в рамките на икономическите възможности на страната. Имаме дефицит на хора, не на пари. Възможностите ги предизвикват самите хора. Българинът не може да мечтае, не може да отвори съзнанието си и да позволи нещо хубаво да му се случи. Идеята да спечелиш  шестица от тотото не е мечта, а пълна липса на фантазия и бездарие. Българинът има и друг проблем – всичко му е псевдо.  Псевдо елит, псевдо среди, псевдо култура, псевдо патриотизъм, псевдо състрадателност и благородство, псевдо работа, псевдо живот... Българинът  е дяволът, който се изживява като Бог.

Мислите ли за емиграция?

Не. Това е все едно да ме попитате дали мисля да приема приятелите си у съседите, а не в собствения си дом.

Кажете нещо обнадеждаващо, дайте съвет на хората, които ще прочетат това интервю?

Обичайте и уважавайте първо себе си, така ще можете да обичате и уважавате другите. Пазете хората, които обичате, защото това е най-ценното, което някога ще имате и което можете да загубите. Всичко останало се мени. Радвайте се, че имате небе и слънце.

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.