Специален коментар
Самоубийството – грях, водещ към вечни мъки в ада

--- | 21/03/2013

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Най-големият дар от Бога за нас, човеците, е нашият живот. И понеже ни е дар, нямаме право сами да си го отнемаме. Шестата Божия заповед гласи Не убивай. Към нея спада и грехът на самоубийството. И най-трагичното е, че човек, убивайки себе си, умира с грях за смърт, без да има възможност да се изповяда и покае. За това и по канон, самоубийците си отиват от този свят без полагащите се заупокойни молитви и се погребват вън от християнското гробище. По този начин Църквата ни показва, че тези хора нямат никакъв дял с починалите във вяра и надежда за възкресение православни християни. Църквата снизхожда единствено към хора самоубийци, които имат психическо заболяване или са бесновати /обладани от демони/. Мен и много мои събратя ни обзе смут и безпокойство, когато видяхме да се извършва заупокойна молитва за нещастния Пламен в църква във Варна, без да има сведения, че е бил психично болен.

 

Винаги съм бил на мнение, че Църквата не трябва да угажда на хората, а на Бога, без значение за последствията, произтичащи от това. За съжаление липсата на канонична позиция от  страна на духовенството в случая е налице. Според мен това доведе до безпрецедентните запалвания и на други нещастни хора. Въобще забелязвам, че съвременното общество страда от криза на мъжествеността. Няма твърдост, принципност и истинска любов.

И ако човек иска да промени другите, трябва да започне от себе си. Така е по християнски. Предполагам, че всички тези хора, които, протестирайки, се запалиха и самоубиха, не са били вярващи, а ако имаха достатъчно мъжество, щяха да посегнат не на себе си, а на своите неприятели,  защото да убиеш някого е грях, но грях простим, а да убиеш себе си е грях непростим. Тогава можеше и да има някаква промяна.

И какво постигнаха тези, които се самоубиха? Какво постигна Пламен? Какво постигна бащата на петте деца от Раднево и всички, които ги последваха? Ще ги запомним като самоубийци, загинали по ужасен начин, предвкусвайки адския агън още тук, където след време ще бъдат тотално забравени от всички. Може би не успяха да понесат мисълта, че сме роби, и се предадоха вместо да се борят.  Духовното наследство от комунизма и атеистичната демокрация създадоха слаби, немощни и възгордяни хора, които не са в състояние да направят нещо градивно. И когато не се осъществят стремежите ни към материален конфорт и удоволствия, тогава идва отчаянието и безнадеждноста, тогава животът става черен и всичко изгубва смисъл.

Казват, че надеждата умира последна, но за вярващия човек надеждата никога не умира, дори и окован във вериги, той винаги носи в себе си свободата да бъде с Бога и да се надява, че Той може да промени всичко, и ако не в този живот –то в бъдещия ще получи утеха от Бога.

Като обърнем поглед назад в миналато, ще видим много славни мъже и жени от българския род, които трябва да са ни пример за подражание – тези, които бяха изгаряни, с нож рязани и измъчвани, убивани и поругавани, това са всички мъченици за вярата, като започнем от Св.Боян Енравота, княз български, и стигнем до Св.Баташки мъченици, които презряха този живот, за да наследят вечния. Пример са ни и и обикновени хора като баба Мария, починала на 97 години в село Заберново, която беше преживяла почти всички войни и отледала 7 деца. Преди около 16 години я погребах  и около нейния гроб бяха всичките и  деца  без изключение. Как се е справяла сама? Какво е преживяла в тези трудни времена само Бог знае. Ето, това е мъжество! Това е силна вяра! Това е нашият пример, който трябва да ни дава сили, когато духът на унинието ни завладее. А не примерът на хора, тръгнали срещу себе си и срещу Бога. Защото те не само извършват един непростим грях, но и повличат други към него. Горящата жива факла е наистина една много впечатляваща и „атрактивна“ гледка. Но и ужасна- заедно с тленното тяло да изгориш и безсмъртната си душа.

 Самоубийството е смъртен грях! Самоубийците не се споменават на служби в храма, за тях не се правят панихиди, единствено облекчение получават душите им, когато  се молим за тях в  частните си молитви и раздаваме милостиня в тяхно име.

 

 



Други статии от този автор



Коментари