Хероин – глава втора „Чудото”

Неотдавна Lentata.com публикува без никаква редакция разказа на една жена, която е преминала през дългогодишния ад на наркотичната зависимост, през дъното, през кошмарът на абстиненцията... Днес през празничните дни публикуваме продължението. Оказва се, че може би „има бивши наркомани”, но освен това има и Господ.

… Майка ми ми каза, че е чула отнякъде за комуна в Испания и искаше да се видим с представителите й в България, да видим дали е възможно да замина. Аз се съгласих единствено при условие, че ми даде пари за дрога. Тя ми даде и така се видяхме с момчетата от „рето“. Те ми казаха, че трябва да изчакам няколко месеца и после мога да замина... ако все още искам. Бях сигурна, че няма да ги доживея тия няколко месеца... Явно майка ми също така е мислела, затова ме прикани да отидем на гости у дядо ми. Отидохме и ме заключи в апaртамента. Каза, че ще изляза само през трупа й и този път видях, че наистина е твърдо решена да ме задържи дори с цената на живота си – буквално. Изкарах най-отвратителната абстиненция в живота си. Последните месеци освен хероин и хапчета (ривотрил), се бях друсала и с амфетамини, и с морфин, и с метадон на хапчета... На втория ден имах чувството, че умирам и полудявам едновременно. Майка ми повика бърза помощ, а те като дойдоха и видяха за какво става въпрос, казаха, че нищо не може да се направи, единствено да се молим да не полудея или да не умра. С непоносима абстиненция в пълната й форма, с напълно безсънни нощи изкарах един месец. Едва оцелях. Абсолютно на чисто. И още в първата нощ, в която можах да дремна и деня след това, в който се почувствах малко по-добре, ме нападна такава силна психическа абстиненция, че имах чувството, че ще скокна от осмия етаж само и само да се надрусам. За щастие се обадиха момчетата от „рето“ и казаха, че следващата седмица заминавам.

И така... Качих се на рейса и се почувствах толкова нещастна. От години не бях изпитвала никакви чувства, не бях усещала реалността... Но точно в този момент чувствах и преживявах всичко с такава болка, безнадежност... назад виждах всичко разрушено, съсипано, загубено... напред не виждах нищо, не си представях нищо, нямах мечти, не си представях какво ще е... Не исках да замина, не исках да остана, не исках да се друсам, но не вярвах, че ще успея да живея без наркотици. Бяха минали ОСЕМ години, неусетно, осем години, в които аз съм била наркоманка, живяла съм като такава и съм виждала света единствено през надрусаните си очи.

Пристигнах в Испания в „рето“ и съвсем не очаквах да видя това, което видях. Една прекрасна къща на брега на океана, в която живееха около 40 момичета -  напълно нормално изглеждащи без дори помен от това, че някога са били наркозависими. Даже не им вярвах, че са били наркоманки някога. Не само външността им беше нормална, но и поведението. А това, което ми направи най-голямо впечатление е, че те бяха щастливи. Не можех да си представя как живеят млади момичета без цигари, без алкохол, без наркотици, без да ходят по заведения, дори без момчета за момента и въпреки всичкото БЕЗ казваха, че са щастливи. И като ги питах как така са щастливи, те ми отговаряха, че Бог ги е спасил и им е дал нов живот. Това беше най-голямата лудост за мен. Та нали и аз много пъти съм ходила на църква и съм си казвала „Отче наш“, но това ни най-малко не ме е направило щастлива, нито пък ме е отказало от наркотиците. А те ми обясняваха, че моето било религия, а не вяра.

Дните минаваха. Аз си бях все така наркоманка, но в процес на ремисия. Това че бяха минали месеци, в които нито се друсах, нито пушех, нито нищо, съвсем не означаваше, че съм се оправила. О не, моето съзнание беше все така наркоманско. Не вярвах, че ще изкарам и един час извън центъра без да се надрусам, а не ми беше и цел да прекарам живота си в комуна.

Без да искам обаче започнах да искам и аз да бъда щастлива. Тихомълком започнах да си чета Библията, за да разбера дали наистина има нещо, което аз да не знам. Бях толкова недоверчива към хората, затова реших лично да проверя. Четох, четох и на едно място прочетох, че имам две опции: първата е да повярвам в Исус Христос и да отида в Рая, а другата е да не повярвам и да отида в Ада. Ами да, аз вярвах, но всъщност кой беше Той? Този въпрос се загнезди в мен и аз продължих да търся отговор в Библията. Прочетох, че Исус е умрял за моите грехове, т.е. заради всичко така отвратително, което съм правила, което толкова много ми тежеше и ме мъчеше. Оказа се, че Бог ми е простил всичко и ми е обещал, ако вярвам В Исус Христос да ми даде нов живот и ново сърце. И аз казах „да, аз вярвам и ако наистина Те има, такъв, какъвто пише в библията, то значи аз трябва да получа този нов живот и сърце не само на думи, но и в действителност“.... Е, тук вече няма думи, с които да се обясни едно чудо. След няколко дни аз установих, че съм коренно различен човек. Аз бях щастлива, бях свободна, живеех нов живот. Около мен всичко си беше същото, но аз вече бях различна, коренно различна. Радвах се на деня, на живота и знаех, че Бог има и че Той ми подари нов живот. Не защото го заслужавах, а просто защото Бог е обещал и го прави заради обещанието си. От онзи момент нататък аз повярвах във всяка една дума, която пише в Библията. А там пише, че Онзи, Който е започнал делото си в мен, ще го завърши докрай и аз знаех, че ако аз не се отвърна от Бог, Той никога няма да ме остави.

Звучи сектантско и неясно, но това е чудото на моето освобождение. Чудото на моето спасение. От тогава са минали почти осем години, в които аз съм друг човек. Не се страхувам, че мога да започна пак, защото вече не съществува причина да го направя. Аз съм щастлива и благодарна с това, което съм и за това, което имам. А Бог прибавя постоянно нови неща, за които дори не съм мечтала.

...Останах в „рето“ почти 5 години. Последните 3 години и половина не си тръгвах, за да се грижа за други, които идваха да се лекуват. После реших да се прибера в България, защото ми се искаше да създам семейство. Върнах се уверена в това, че Бог ще ме пази, където и да съм, щом аз искам, но се притеснявах как ще ме приемат родителите ми. А те ме приеха с отворени обятия. Скоро след като се бях върнала, започнаха да ми гласуват такова доверие, каквото никога не бях получавала. И ме гледаха и не вярваха на очите си. И за тях моята пълна промяна беше чудо.

И друго чудо. Споменах, че имах хепатит Б и С, нали?! Направих си поредица от изследвания и се оказа, че ги нямам. И докторът, като гледаше изследванията от преди и тези, които той направи, каза само „някои неща не могат да се обяснят по естествен начин“...

Като се върнах в България започнах да ходя на църква. Там, още в самото начало, се запознах с Тодор. Оказа се, че и той е бил в същата комуна, по същото време, на същото място, но дори не си спомняше да ме е виждал. Аз си спомнях за него, но само толкова. Отначало започнахме да се виждаме като приятели. Не помнех дали някога преди се бях влюбвала, защото с наркотиците няма любов. Но след чудото много ми се искаше да се влюбя истински. Така и стана. Влюбих се и вече знаех, че това е човекът, с който искам да прекарам живота си. Нямахме пари и трябваше да изчакаме около година и половина докато се оженим. Беше много трудно, защото като християни, ние се стремим да живеем така, както Бог иска, т.е. в случая без да правим секс преди да се оженим. Много хора са ме питали при положение, че не съм ни най-малко девствена, защо е това „лицемерие“, но аз им отвръщам, че Бог ми подари нов живот, който искам да живея като нов човек. И миналото ми няма общо със сегашните ми стремежи.

Днес, в края на 2012-та, ние сме женени от две години и половина, имаме прекрасно малко детенце, обичаме се, щастливи сме, благодарни сме на Бог и в сърцата има още само една молба – възможно най-много хора да разберат, че щом човек е жив, надежда винаги има, нов живот има, защото Бог има и той ни (ви, ги) обича.

П.П. Това е. Надявам се освен моментната сензация, това, което сме преживели и разказали наистина да докосне сърца. Пък било то и само твоето J