Какво ще запомни историята?

Социализмът възпита у своите връстници подлизурковското лицемерие и страха. Превърна ги в мазно усмихващи се хора с мазни мечти и още по-хлъзгави тайни. Научи ги да не говорят истината открито, а само зад гърба си. Научи ги да са доносници и предатели, само и само да сбъднат мазните си мечти и да се отдалечат от страховете си. Социализмът си отиде, но неговите възпитаници останаха.  Днес за тях е важно да се показват само в добра светлина и да продължат да пазят истините за себе си до гроб. Докато не си отиде и последния. Днес за тях не са важни достойнствата, важно е само да не се говори истината... Всъщност, социализмът не си е отишъл. Той се отглежда от достолепни бабички и дядовци, лелки и чичковци, знайни и незнайни българи. Той е част от мозъците им, за които истината далеч не е ценност, а тайната е закон.

Миналата седмица Георги Калоянчев попитан дали Парцалев е бил гей, отговори положително. Последваха купища коментари от „защитници” на покойния. Не че Калата каза нещо ново и не че го каза с лошо. Каза гласно мнението си и колегите-артисти обезумяха. Те се сетиха, че трябва да пазят нечия чест едва сега. Сетиха се да го направят на страниците на същите онези вестници, които от години се хранят на гърба на Парцалевата сексуланост. Не се сетиха да се надигнат и да съдят издатели и главни редактори, когато същите пишеха, че Георги Парцалев починал от СПИН или бил по спешност в Пирогов, за да вадят счупена бирена бутилка от дебелото му черво. Колективната социалистическа съвест се събуди, за да нападне и смачка един артист, който може би заради мъдростта на годините, си позволи да каже мнението си. Мнението Ви, другарю Калоянчев, отключи мазната паст на соц възпитаниците, защото на тях Вашата оценка им е ненужна, когато с нея казвате истината. Истина, която те са възпитани да пазят.

Латинка Петрова каза, че нещата от кухнята трябва да си стоят в кухнята. Браво! А защо другарката Петрова не каза, че сексуалността е най-маловажното нещо, когато говорим за талант. Защо Фреди Меркюри умря от СПИН, заразен от мъж-проститутка и Запада не скри това, но и не му отдаде огромно значение. Защото Фреди беше музикален гений и това с кого е правил секс няма никакво отношение към величието на музиката му. Но това, че Парцалев е бил гей, сигурно би затрило цялата му филмография, защото социалистическата хомосексуалност трябва да се пази в тайна. Завинаги. 

Колегите артисти са апотеоз на родното публично лицемерие. С тези си качества те хранят колегите журналисти и така кръговратът на соц животчетата им продължава. Някои от тях са журналисти за пример от едното старо време, но и техните „мъдрости” се ширят върху оцапаните с жълто страници на същия онзи вестник, който разказваше как в Пирогов вадели предмети от дебелото черво на Парцалев. А сега превеликите живи журналисти бранят честта му пак по тия страници. Долнопробно лицемерие за автореклама и оплюване на живите-честни, и никаква коректност към гения. Гей ли бил, не бил и гей... Лош ли е Калата, добър ли е... И никой не го е еня за таланта и за това, което връстниците на демокрацията ще запомнят. Ако Фреди Меркюри беше роден в България, той нямаше да е повече от обикновен педераст с хубав глас,  неговата смърт щеше да продава тиражи и десетилетия след нея псевдоприятелите му щяха да го възлюбват на същите жълти страници, които са детайлизирали педерастията му. Добре че Фреди не беше българин, щото ако беше, просто нямаше да съществува. Горко и на Парцалев и на Калоянчев, че са се родили тука, защото е твърде съмнително какво ще се помни за тях след 20 години. Сигурно ще се помни останалото в интернет пространството – много дребни скандалчета и един-два клипа с лошо качество от техни филми.

 Ровене в кокалите не е да питаш Калата какво мисли за покойния Парцалев, ровене в кокалите е да опитваш да смачкаш един голям жив заради неговата истина за един голям покойник. И така да си продаваш тиража или да си вдигаш рейтинга. Щото социалистическите останки са възпитани в завоалираност, те никога не са директни и откровени и винаги ползват нечий гръб за чистене на собствената си съвест. Защото в същото „скандално” интервю Георги Калоянчев се разплака, понеже тялото му вече не позволява на таланта да се вихри и никой негов колега-артист не проплака заедно с него, никой голям журналист, не го потупа по рамото. Всички те заедно с колективната си соц съвест извадиха от контекста едно име и една сексуална ориентация, за да покажат собствената си свестност на гърба на двама родни големи артисти. 

*Когато Лейди Чатърли загубва и последната капка от своя свян и аристократична сдържаност, Лорънс пише, че е дошло време тя да умре от срам. Вместо нея обаче, умира срамът. Те, нашите защитници и пазители на честта на Парцалев, трябваше да умрат от срам много преди той да си отиде, много преди социалистическите им мозъци да прекрачат новото хилядолетие, за да продължат да пълнят пространството с мазните си тайни и неистини. Но вместо тях, умря срамът. А те продължиха по своя отъпкан път, пълнейки жълтите страници с патетичното си лицемерие и безсрамие...