Последният човек създаден от Господ

Беше в края на май. Така започват соц-романите – беше в края на май, петък, и комините на заводите димяха. Тогава срещнах последния човек създаден от Господ. Така обаче не могат да завършват соц-романите.

Но не става дума за социалистически роман. В края на май всички хора в държавата живееха в супата на страха. Току що беше минало пернишкото земетресение (22 май), държавата се тресе, а хората се страхуваха. Навсякъде в Фейсбук имаше оплаквания и философстване – колко е малък човекът, какви сме нищожни спрямо стихиите. Жълтите вестници гърмяха, че следващото земетресение ще затрие Пловдив – винаги ще им го напомням – или поне докато Пловдив се затрие наистина.

Цунамита, земетръси, урагани, снегове, глетчери от бедствия, бързи или бавни. Глобално затопляне, мастурбация с всички човешки страхове – хората обичат да се страхуват, те са петимни да се страхуват и да се гушкат в страховете си – така на сутринта новото събуждане е още по сладко.

Тогава пътувах из Родопите – по това време от Кръстова гора даже ми се бяха обадили – и те усетили земетресението, и те се бяха притеснили, та ние в София, едва ли не трябва да сме умрели от страх. Така си беше – бяхме умрели от страх.

Но в Родопите беше красиво, влажно и немско-зелено по хълмовете и лека мъгла от дъжда след земетресението. По заоблените урви към село Гела нямаше никой.  Бродейки по тоя край на няколко пъти мернах по завоите човек със синя рубашка. Не обърнах внимание – сините рубашки са част от модата на работливите хора, които обикновено са скучни или просто работят екстензивно за себе си – чоплят земята, за да произведат десетина тикви. Всички това правим цял живот – чоплим земята, докарваме до десетина житейски тикви, наричаме ги „постижения“ и после си пазим постиженията докато станат на кратуни. Някои хора така си пазят постиженията, сякаш от техните кратуни може да излезе паметник. Трети вече са си вдигнали паметник от кратуни и просто пазят някой да не им опикае паметника. Че то какъв паметник ще е това, ако никой не го опикае?!

Та синята рубашка не се забелязва от градските очи. Виждаш човек изпит, с шапка тип Фидел Кастро, сякаш току що е решил, че времената на каскета са отминали. И като го видиш няколко пъти по завоите, изведнъж ти прави впечатление, че нива на завой не се прави. Освен това старецът се катереше по стръмното – каква ти тук нива. Той просто газеше калта там, където земята се беше изсипала и камъните бяха нападали по пътя. Затова си викам – тоя човек какво прави?! В дъжда, по завоите, по стръмното?!

Спрях да го питам. И като го питам - ти какво правиш старче тука в тоя дъжд, той ми отговаря спокойно с достойнството на партиарх на поне една малка църква, че оправял свлачищата. Бре, един старец и едно свлачище. Айде да видим кой ще победи.

В началото не го разбрах добре. Но после снимах свлачището, с което се бореше бай Анастас. Осъзнах, че докато градските хора се тюхкат от две пернишки пукнатини, бай Анастас бече 20 години спира с гърди свлачищата – сам, без пари, без бюджет, без приятели, без съратници и без държавата да му помага. Е, как така, защо го прави?!

Бай Анастас е агроном-дисидент, с трудна за разказване биография. Но след като се пенсионирал, същият е решил да помага на клетата си държава като поддържа пътищата към селата Гела, Солища и Стикъл. Сиреч - селата над Широка Лъка. Той самият живее на един хълм на Широка Лъка и може да му завидите. Не на гледката – а на целта и на живота.

В началато ще го помислите за луд. Но докато го возех към дома му той ми показа къде преди пет-десет години е спрял свлачищата, които докарва модерния път. Наистина не е за вярване, защото бай Анастас спира свлачищата с древните аграномски техники – със зидове и плетове. Като наплете дядото по стръмното едни тънки плетове, като ги направи на шахмат, като оттук подпре, оттам настъпи – и след година казва – свлачището забавя ход. Тогава идва на каданс ударът на бай Анастас по свлачището – започва да сади дървета отгоре му. Ама не сади смърчове с плитка коренова система, а сади видове, които карат земята да се успокои, които хвърлят сянка лятото и листа есента, за да стане от свлачището хълм, просто хълм с гора. Гората държи земята – казва бай Анастас и си бърше носа. Какъв човек.

Никой не му помага, никой. Докато си почивате, ходите на излети, печете чевермета, един луд дядо пази пътя да не падне върху вас. И разбира се – той не е толкова важен. Просто е важно това, че хората са били създадени от Господ със замисъла да са като бай Анастас, а не като останалите. Не като тия дни, на това място, пълно със свлачища и страхове.

„Останалите“ четат жълт вестник и си мислят, че това е живот. Правят филми срещу исляма и си мислят, че това е живот. Други пък убиват заради филми и си мислят – ей, това е живот, че и подсладен с небетшекера за един рай пълен с девственици. Трети нищо не правят. Дори не убиват, само седят, пекат тия дни ракия и се заканват на живота – ше го еба у живота и той ше свърши. Пети правят пари и си мислят – това е живот, че и за децата да има. Но тука има друга уловка – в началото можеш да пратиш децата да си развалят парите, после така се случва че парите развалят децата ти.

Видях с очите си какво може да направи сам човек с търнокоп, лопата, дървесна плетка и няколко широколистни дръвчета. Камъкът се пука, дъждът спира, снегът си отива, земетресенията отшумяват – само когато бай Анастас излезе от къщата си в Широка лъка и се разкърши. Последният човек създаден от Господ. Другите ги е правил я дяволът, я някой друг шейтан.  Плачете – създадените от Господ си отиват. Внучките на бай Анастас са в Америка.

Казах ви – тука хора не останаха. Само паметници и кратуни и по един малък дявол за всеки от нас. Малък дявол, който расте, ли расте. Та се не знае.