За студентския гр.АД

За студентския гр.АД
03-05-2012г.
10
Читател

Градчето ‘Hell’ на Каймановите острови не е единственото място, от което може да изпратите картички от ‘Ада’ на своите близки. На пръв поглед името звучи леко стряскащо за туристите, но действителността е съвсем друга. Наречено е така заради полето от архаични черни скални образувания, приличащи на овъглени разрушения от огромен, невиждан пожар. Освен името, нищо друго не дава повод за притеснение. Не е такъв случая със стария, любим студентски град. Тук адът има няколко измерения и още толкова времеви пространства. Но е ад, през който оцелееш ли... истинският надали ще ти се струва страшен.

Въпросният ‘кампус’ отново се завъртя в медийната вихрушка. Не в графата ‘добри новини’, разбира се. Става въпрос за кръв, агресия, безотговорност и най-страшното от всичко – смърт. Медиите си осигуриха сигурна тема за своите предавания, а новините ни заляха с повърхностна и статистическа информация - колко на брой аджеба са дискотеките, чалготеките, клубовете, баровете и т.н. Много са. Двеста, триста, хиляда. И какво?  Побоища, кражби и сбивания има и в централните части на столицата, и в Люлин, и в Обеля, и в Младост... Но тъй като цяло проблемът изглежда неразрешим, политиците съсредоточиха вниманието си баш върху студентски град. Сякаш това е последният кръг на ада, сякаш това е градът, наследник на Содом и Гомор, сякаш тук живеят свирепи  изчадия, готови да забият нокти в безгрешната им плът и да ги разкъсат на парчета, ако се осмелят да стъпят на тяхна територия. Не. И тук живеят хора. Не Цербери, разкъсващи меса. Хора. Млади хора. На осемнадесет, деветнадесет, двадесет, плюс минус още 4-5 години. Крилати хора, хора с мечти, с идеи, с енергия, с открити сърца и с големи надежди. И къде попадат... отговорете ми. От сигурността, топлината и обичта вкъщи... преминават в едно друго измерение. Различно, враждебно, грозно... отблъскващо. Стените са белязани с чужди спомени, странни имена, размити почерци, избеляли снимки и грозни плакати. Шкафовете скърцат, балатумът е отлепен, банята прилича на  обществен кенеф, непочистван от години и бълващ милиарди бацили. Навсякъде мирише на гнило, на влага и на мръсни чорапи. Ако блокът е семеен – на  боб или изгоряла яхния. И единствената нормална реакция, която може да направиш, е да паднеш върху старото легло, да заровиш лице в шепите си и да заплачеш. Но това не е всичко... по-късно забелязваш, че дограмата хлопа, тапетите висят, вратите скърцат, други са извадени от пантите, чешмите капят, тоалетните смърдят, каналите вонят, мазилката пада върху главата ти, хлебарките щъкат в краката ти... идилия ? Предпочитам гето в Боливия...

Какво става после? Трябва да живееш с непознати хора... принуден си. Чужди хора... чужди вещи... различни характери... различни стремежи... с тях делиш скромните 15-20 квадратни метра, тоалетната чиния, гардероба... много често шампоана, четката за зъби и легена. Не можеш да принудиш съквартирантите си да споделят твоите хобита, да  слушат твоята музика, да уважават твоята вяра. Отначало е трудно. Не си говорите много. Самият ти не можеш да се отпуснеш, не можеш да се оригнеш, да пръднеш, да се изкашляш...  но това отминава. След 4 седмици вече сте като братя/сестри. Или смъртни врагове. От вас зависи. Във всеки случай се научавате да оцелявате. И да делите. Делите сълзите, усмивките, безсънните нощи, взетите изпити, невзетите изпити... делите хляба, евтината водка, домашната ракия.

След два месеца вече атмосферата е малко по-различна и по-ведра. Пооправили сте тук-там стаята – я сте донесли някой шкаф, я нова маса; купили сте си за 10 лв. хладилник „Мраз”, докарали са ви старата ръждясала печка от село, домакинката ви е дала още нещо от „склада” с боклуци и стаята малко по малко е добила вид. Леглата вече не миришат на чужда плът и застояла пот, банята е в приличен вид, със съседите редовно се събирате да играете карти, а от библиотеката пред блока спокойно може да хващате безплатен интернет. Светлината в тунела започва бавнооо да се вижда. По правило № 46 за създаване на социални контакти сте си купили тирбушон и вече сте част от поне 2-3 компании от горните етажи. По правило № 51 през седмица хранете кучетата пред блока с кренвирши за левче, за да не станете самите вие тяхна храна. По член 1 алинея 27 от кодекса за оцеляване в студентски град знаете, че когато вървите сами вечер е хубаво да се преструвате, че говорите по телефона; от член 6 алинея 8 пък сте задължени да носите поне веднъж месечно кафе и кола (оригинална, моля ви се!) на домакинката, за да си нямате проблеми за рождени и именни дни. Изобщо – бавно, но славно започвате да се вписвате в обстановката... а ако успеете да оцелеете една година, то останалите 3-4 са ви в кърта вързани. И така... пейзажът започва да се оцветява и в жълто, червено, синьо, зелено... да не кажа розово!

Но да не забравяме черното!  То е основният цвят. Вчера например отново се е разиграл уличен бой. Кръв, юмруци, ярост и болезнени спомени. Обезобразени лица, счупени носове, травми по цялото тяло и болки навсякъде . Удрят те - падаш, ритат те - свиваш се, блъскат те - губиш съзнание. И не може да направиш нищо. Защото и държавата не прави нищо. Държавата, за която след време ще работиш, на която след време ще плащаш, в която ще отгледаш децата си... не прави нищо. Гръмват медиите с тревожни сигнали, раздухат случилото се, издумкат 2-3 репортажа и толкова. Журналистите изпеят старата приказка за това колко дискотеки, кръчми, барове и стриптийз клубове има, управляващите лицемерничат с фалшиви  угрижени гримаси пред камерите... и толкова. Нищо. Същите предложат да се вземат строги мерки, да се променят правилата, симулирайки тревога и интерес... и толкова. Нищо. Няколко дни случващото се върти по телевизионните екрани като добрите стари реклами на Кока Кола или Милка...и  толкова. Отвори път на щастието... едно парченце и си там. По-скоро отвори път на нещастието и едно круше и си в Пирогов.

Положението е отчайващо. И само от нас зависи дали ще се промени. Дали ще се нападаме, дали ще се псуваме, дали ще се дерем, дали ще се колим, дали ще се обичаме. Никой няма да направи нищо за нас. Никой освен нас. Така че споделете последната си цигара със странния съсед от дъното на коридора, избършете със стирка помията пред читалнята, ако Пенчо/Слави/Мара или Радка са неспособни или са още в реанимация,  прикрийте поредния луд запой на шантавите момчета, учещи кореистика и  заемете пари на досадния си съквартирант . Не знаеш кой от коя канавка ще те измъкне, кой в какъв момент ще ти потрябва и кой в коя каюта, в коя килия или на кой ъгъл ще срещнеш. Така че споделете и малкото, което имате. Няма да обеднеете много. Може би ще спечелите!

Автор: Стойка Данкова

 

© 2022 Lentata.com | Всички права запазени.