Даниъл З. Либерман: Допаминът ни кара да купуваме и изневеряваме, обещавайки ни щастие

Даниъл З. Либерман: Допаминът ни кара да купуваме и изневеряваме, обещавайки ни щастие
24-05-2022г.
435
Гост-автор

Ако тази молекула е част от всяко пристрастяване и може да съсипе живота ни, ние все пак се нуждаем от нея, защото тя е източникът на нашия импулс за оцеляване. Американският психиатър Даниел З. Либерман е проучил задълбочено какво се крие зад този невротрансмитер, който ни кара да чувстваме най-лошото като най-добро. Даниел З. Либерман (роден през 1964 г. в Бъфало, САЩ) се е образовал, четейки големите мислители на западната култура. Едва след като живее известно време в Токио и започва да чете Карл Густав Юнг, той решава да учи медицина. Прави изследвания и пише книгата “Молекулата на повече” (The Molecule of More ), за да може да обясни на студентите си в университета “Джордж Вашингтон” какво се крие зад тази молекула, която е в основата на най-лошото и най-доброто в човека. От другата страна на екрана той носи костюм и има страхотно чувство за хумор. 

 

 

- Само 0,0005 процента от мозъка произвежда допамин и все пак именно това доминира в нас.

- Той е диригентът. Той може да успокои ритъма или да се задейства пламенно.

 

- Защо казват, че е отговорен както за най-доброто, така и за най-лошото?

- Казват, че големите грешници стават най-добрите светци. Допаминът не е нито добър, нито лош. Това е енергията, поривът, мисловната верига, която се активира при заплаха. Той увеличава шансовете ни за оцеляване, възпроизводство и бъдеще. Но невинаги върви в посока на това, което е добре за нас. Това, което е добре за нашите гени, не е непременно добре за нас. Неговата схема еволюира от времето, когато хората прекарваха почти целия си живот на ръба на глада и им помогна да оцелеят. Днес той ни кара да обичаме най-калоричните храни.

- Яденето на толкова понички може да доведе до инфаркт.

- Това е целият проблем. Повечето психиатри смятат, че верните хора са по-щастливи от онези, които изневеряват. Но от генетична гледна точка, би било за предпочитане да разпръснем нашите гени, като имаме повече партньори. Ето защо, когато видим потенциален партньор/ка, допаминът ни кара да изпитваме желание за възпроизводство, т.е. сексуално желание. Това би било добре за гените ни, но може би не е толкова добре за нас.

- Пристрастяването към работата?

- Трудно е да разберем, че това, което ни подтиква да работим обсебващо, може да е същото нещо, което ни кара да търсим удоволствието в секса. Въпреки това, става дума за същия порив за оцеляване.

- Изпитваме ефекта на допамина, когато искаме нещо, но не и когато го получаваме.

 

- Точно така. Допаминът живее от бъдещето. Когато получим нещо и дойде настоящето, той угасва. Той ни подтиква да купуваме, обещавайки ни щастие. Но веднъж направена покупката, той се деактивира. И щастието не идва.

- Ако обещава бъдеще, защото го усещаме в настоящето?

- Той предлага удоволствието от предусещането, а не от удовлетворението. То никога не му стига. Той е двигател, не цел. Всичко, което ни удовлетворява, не е допамин.

- Мислехме, че това е молекулата на удоволствието, а вие ни показахте, че всъщност е молекулата на желанието.

- Тя е свързана повече с въображението, отколкото с осъществяването.

- Прекарваме живота си в очакване?

- Да. А да се надяваш непрекъснато, че бъдещето ще бъде по-добро от настоящето, е нездравословно.

- От религията ли идва това?

- Вероятно. Много е важно да разберем, че щастието е изключително и краткотрайно. Обратното, неудовлетворението е постоянно. Винаги мислим, че това, което следва, ще бъде по-добро. Това е едновременно оръжие за оцеляване и обричане на неудовлетворение. Сега обсъждаме и вместо да се възползвам от това, аз си казвам: нямам търпение да видя тази статия публикувана. Защо не мога да се съсредоточа върху разговора?

- Мимолетността на щастието нещо ново ли е?

- Това варира в зависимост от културата. Западните култури се основават повече на на прогреса, отколкото на традицията. Ние постоянно се питаме как да опростим и ускорим нещата: повече, повече, винаги повече. Други култури са центрирани върху “тук и сега”: винаги сме действали по този начин, така и ще продължим. И ако се чудим защо, то е заради допамина.

- Какво ви накара да се интересувате от допамина?

- Докато учех медицина, правех проучвания върху различни заболявания. Анализирах химичните им съставки и бях изумен, когато открих, че допаминът е отговорен за проблеми, които изглежда нямаха нищо общо: наркомания, дефицит на внимание или шизофрения. Това се превърна в мания, след като един студент ме попита за тази връзка и аз не можах да му отговоря.

- Медицината не е била първият ви избор.

- Получих предложения от университети със снимки на кампусите им, а Колежът “Сейнт Джон” ми изпрати списък с книги. Казах си: трябва да ги прочета. В програмата “Великите книги” се изучава това, което се смята за важно за западната мисъл. От Платон до Джойс или Айнщайн. Това не ви подготвя за конкретна професия, но тренира мозъка ви да взема решения.

- Какво научихте?

- Докато повечето книги предлагат отговори, най-великите задават въпроси. Те установяват диалог, в който философи и историци се изправят едни срещу други. Учат ви как да посрещате трудните въпроси.

- Прекарали сте три години в Япония.

- Имах нужда от пари и един мой приятел ми каза, че японците все още говорят английски, когато правят международна търговия, независимо дали с китайците, корейците или индийците.

- Какво ви накара да станете психиатър?

- В Япония прочетох Юнг и изпитах желание да стана психоаналитик. Но един професор ми каза, че ако искам да разбирам ума, трябва да познавам мозъка, изучавайки медицина.

- Практикували ли сте психоанализа?

- Не. Върнах се от Токио със съпругата ми, която е японка. И не исках да я пренебрегвам. Ако практикувах психоанализа, кога щях да мога да я виждам?

- Все още ли сте с нея?

- Да.

- И все пак допаминът прави любовта нетрайна.

- Страстната любов вероятно е най-приятното преживяване, което човек може да изживее. С нея хората се чувстват като богове. Тя не изисква никакво усилие и не се създава, просто се случва. Тези, които я изпитват, имат усещането, че светът се е преобразил. Той е съвършен. Но тя е допаминоенергийна: трае едва 12 месеца.

- В книгата си казвате 18.

- Във всеки случай, никога не е вечна. Другарската любов не е непременно по-низша. Тя се появява, когато някой ви познава дълбоко и ви обича такъв, какъвто сте. Тя се случва между хората и между животните, които се свързват за цял живот. За разлика от страстната любов, тя изисква работа, също като приятелството.

- Страстната любов не вижда грешките.

- Затова е експлозивна. Партньорът знае, че трябва да работи, като се раздава повече или е по-внимателен. Това изисква усилия, но се отплаща: няма по-добра защита на света от това да се чувстваш обичан. И позволява да постигаш повече неща.

- Сигурно е странно да се живее с вас, след като анализирате всяка реакция…

 

- Това е мит. В психиатрията има основно правило: не можеш да лекуваш приятелите или членовете на семейството си. Трябва да бъдем обективни, но като човешки същества е невъзможно да бъдем обективни спрямо човек, за когото изпитваме надежда или желание. Това, което мисля, че виждам в моята съпруга, може да е нещо вътре в мен, което проектирам върху нея.

- Знаете ли кога преставате да сте обективен?

- Да. И спирам.

- Можем ли да анализираме себе си?

- Това би отнело много време. Аз съм на 57 г. и едва започвам да се опознавам. Трудно е и неприятно. “Опознай себе си” е добър съвет, но въпреки всичко е сложен, защото често си мислим, че вече познаваме себе си. Това е болезнен процес, защото сме склонни да се прикриваме. Но това разширява погледа. И живота.

- Кога човек решава да се опознае себе?

- Със страдание, което не ни унищожава. Ницще е казал: “Това, което не ме убива, ме прави по-силен”. Това е вярно, само ако преодолеем това, което едва не ни е убило, като развием способността си да понасяме огорчението и разочарованието. Това не спестява болката, но позволява разбиране.

- По-трудно ли понася разочарованието днешното общество?

- Да. В САЩ хората прекарват времето си в търсене на причини да се засягат. Това е нездравословно. Всеки път, когато решите, че има нещо по-силно от вас, спирате да израствате като личност. “Вие сте луд като хората, които лекувате, затова сте станали психиатър”. Когато някой каже това за вас и ако успеете да стигнете дотам, че да не ви засегне, ставате малко по-силен. Ако и най-малкият коментар или най-малкото противоречие ви засяга, ставате по-слаб. Затова смятам, че днешната мода на търсене на причини да се чувстваме наранени отслабва характера. Не става дума за отричане на несправедливостите, а да избягваме прекалената докачливост. Научните изследвания показват, че когато сте благодарни, глупостите ви пропускат.

- Какво ни прави по-силни?

- Да живеем в настоящия миг. Да спрем да проектираме. Да осъзнаем това, което ни заобикаля. Да медитираме, също. Това е като спортно занимание за ума.

- Вие медитирате ли?

- Да. Всеки път, когато някой вдига тежести, това оказва ефект върху мускулите му. Същото важи и за медитатията. Да успееш да се съсредоточиш върху дишането си и да отстраниш всяка мисъл е като вдигането на тежести: тренираш ума си. След стотици пъти го засилваш.

- Направихте списък с химическите принципи на трайната любов. Това предизвиква ли недоверие сред вашите колеги психиатри?

- В моята професия не се гледа с добро око на опитите да се доближите до читателите. Уважават се онези, които засилват знанията в университетските среди, а не тези, които ги разпространяват. Но е много разочароващо да прекараш години в провеждането на изследвания по дадена тема, за да ги прочетат накрая десетина души.

- Добър ученик ли бяхте?

- Отличен. Родителите ми се разведоха, когато бях на осем години. Преминахме през много трудни моменти, както емоционални, така и финансови. Исках да се измъкна от това, така че развих манията да уча.

- Допаминът?

- Без никакво съмнение. Амбициите правеха настоящето ми още по-трудно. Запазил съм спомена за нещастен период. Но мисля, че си струваше усилието. Исках да дам на моите деца щастието, което аз нямах, и те не се справят толкова добре в училище.

- Допаминът насърчава ли консуматорството?

- Да. Да си купите това, от което имате нужда, пантофи, червило, означава да фантазирате за начина, по който тази вещ ще промени живота ви. Няма нищо лошо в тези фантазии. Но не бива да забравяме, че това са само фантазии.

- Съзряването деактивиране на допамина ли е?

- Допаминът помага да си представим хубаво бъдеще и да преминем през трудните периоди. Младежката неудовлетвореност е положителна. В зряла възраст тя е разрушителна. Човек не може да живее, казвайки си постоянно, че жена му не е на висота. Трябва да потърсим пътя, който води от амбицията до удовлетворението.

- Мик Джагър изглежда не го е намерил. В биографията си твърди, че е спал с 4000 жени.

- Мисля, че все по-малко цени своите връзки. Проблемът с удоволствията, произвеждани от допамина, е, че те развиват толерантност. Мозъкът реагира все по-малко. Ако изядеш две понички, втората носи по-малко удоволствие.

- Това звучи много католически.

- Така функционира мозъкът.

- Вярващ ли сте?

- Бях възпитан в юдаизма. Но в университета приех християнството. Получих шок, когато прочетох “Обичай враговете си” в Новия Завет.

- Ако с първата доза наркоманът получава най-голямо удоволствие, защо не спира дотам?

- Защото се стреми да преоткрие това удоволствие. А това е невъзможно. Точно по този начин допаминът ни кара да се развиваме и да се проваляме. Мик Джагър трябваше да спре на 20. Останалото вероятно не му е донесло нищо повече.

- Трябва да го попитате.

- В мозъка се конкурират обещанието на допамина и дозата реалност. Допаминът намалява практичния усет. А удовлетворението елиминира допамина.

- Има ли нещо, което стимулира едновременно прагматизма и допамина?

- Спортът. Работите в настоящето и получавате удовлетворение, знаейки, че ще се почувствате добре накрая. Спирате да размишлявате. А спирането на размишленията е фундаментално: то позволява да спрете да се надявате и да страдате.

- Как да постигнем това състояние, без да се потим?

- С креативност.

- Описвате Мерилин Монро, Лу Рийд и Чарлз Дикенс като биполярни. Всички ли сме малко биполярни със своите върхове и спадове?

- Почти всички ние имаме върхове и спадове, но биполярността е заболяване, което изисква медицинско лечение. То съсипва живота на хората, които са засегнати от него и на обкръжението им. 10 процента от болните се самоубиват. По-висока средна стойност, отколкото при повечето видове рак. Не трябва да се приема лекомислено: да имаш върхове и спадове не означава, че си биполярен.

- Защо толкова творчески личности са засегнати?

- Силно креативният мозък е като състезателна кола: може да прави необикновени неща, но също толкова бързо се чупи.

- Допаминът ли управлява света?

- Помислете си за село, в което няма работа или където бушува война. Има нещо различно при тези, които решават да емигрират: това е допаминът. Дори в една бедна страна е по-лесно да останеш, отколкото да заминеш. 52 процента от Силициевата долина - Google, PayPal, eBay или Snapchat - са били създадени от имигранти.

- Окситоцинът, серотонинът или ендорфините контролират допамина. Как да накараме мозъка да ги отделя?

- Като спрем да чакаме и се възползваме от настоящия миг, от всичко, което нашите сетива ни предлагат. Тревожността се разсейва, когато се съсредоточим върху настоящето.

- Твърдите, че видеоигрите пораждат при децата по-силно пристрастяване, отколкото лудопатията при възрастните.

- Веригата на желанието в мозъка е примитивна: искам го сега. От своя страна, челният лоб взема предвид дългосрочната перспектива. Тази част обаче  не се развива преди двадесетата година. В юношеството никой не мисли дългосрочно. Създателите на видеоигрите се обръщат към психолози, за да направят игрите си пристрастяващи.

- Тази практика не е ли злоупотреба?

- Тя генерира пари. Като Фейсбук, който не служи за създаване на приятели, а за да узнаете какво мислят за вас. Беше разкрито, че Фейсбук е наясно с отрицателното психологическо въздействие върху хората и вместо да се опитат да го спрат, те го засилиха, за да създават пристрастени хора. Живеем в общество, което поставя парите над всяка друга цел. Социалните мрежи са като тютюна преди няколко десетилетия: продукт, който вреди на потребителите си.

- Присъствате ли в социалните мрежи?

- Във Фейсбук, за да популяризирам книгата си. Но моят съавтор Майкъл Лонг се грижи за акаунта.

- Може ли човек да се излекува със силата на ума?

- Ако имате лек диабет, можете да го излекувате чрез диета и упражнения. И това е по-добре, отколкото да приемате лекарства. Ако диабетът е по-тежък, диабетът и упражненията ще помогнат, но ако не се лекувате, рискувате да умрете. Това е общоприет факт. Не е същото с психичното здраве: хората не разбират, че понякога е нужно лечение. Контактът с природата или приятелството може да ни излекуват, ако проблемът е лек. Но мозъкът е орган, като панкреаса, и ако има психично заболяване, то трябва да се лекува.

- Няма ли много пациенти, приемащи твърде много лекарства?

- Ако трябва да видите петима за един час, не можете да направите кой знае какво, освен да им дадете рецепта, която ще ги облекчи. Това е грешка. Аз имам нужда да говоря с пациентите си и това става все по-трудно.

- Защо?

- Направих много жертви, за да уча и да платя учението си. Мисля, че заслужавам да имам хубав живот. Ако прекарам 30 минути с един пациент, или плащам аз, или определям тарифа, която ще лекува само богатите. Какво да правя?

- Какво правите?

- Не приемам здравни застраховки. Моля пациентите си да ми платят толкова, колкото смятат, че заслужавам, и те решават какво ще правят с парите си, за какво ще ги харчат. Щастието не идва нито от вашия партньор, нито от парите. То е във вас.

- Изследователи в Харвард установиха, че самотата, дори и доброволна, представлява също толкова висок смъртоносен риск, колкото цигарата. Това ли ще бъде следващата пандемия?

- От гледна точка на еволюцията, ние сме ранени животни. Ръстът на племената е нараснал със същия ритъм, като този на мозъка. Управлението на повече хора изисква повече умствена сила. Ето защо мозъкът расте със социалните отношения. Ако му отнемете това, той се разболява. Модерната култура е склонна да ни изолира. Но помислете за друг предразсъдък: никой не иска да отиде в старчески дом. Въпреки това, много възрастни хора започват да се държат така, сякаш са с десет години по-млади, когато напуснат дома си, за да отидат в старчески дом, където са в контакт с другите. Те възвръщат своята жизненост. Именно това ни прави хора.

Интервюто с американския психиатър Даниел З. Либерман от испанския в. “Ел Паис” беше преведено и публикувано във “Фигаро”, в рамките на програма за европейско журналистическо сътрудничество.

Автор: El Pais

Превод от френски: Галя Дачкова

Източник: "ГЛАСОВЕ"

 

© 2024 Lentata.com | Всички права запазени.