Содом и Гомор в домовете за сираци

Ако отидете в един дом за сираци, децата в него няма да ви кажат какво се случва там. Вътре те са зависими от възпитатели и директори. Но един ден те излизат навън и разказват истината за домовете. Разказват тези, които са успели да се интегрират в обществото, които вече не се страхуват, че някой ще си отмъсти. У нас „сираци" е неправилна дума – това са деца с родители, оставени да ги гледа държавата. Трябва да знаете какво се е случвало с тези пораснали деца, докато вие сте се опитвали да дарявате домовете за сираци, да бъдете добри на Коледа, изпращайки съобщения на кратки номера и да се грижите за собствените си деца.

За Ангелин не е имало кой да се грижи. Той е дете на държавата. Вече е на 27 г. Оставен от родителите си веднага след раждането. Шестнадесет години прекарва в различни домове в България. Знае имената на биологичната си майка от акта си за раждане, но нито системата му позволява да я намери, нито той иска да я търси. За него това е жена, която му е дала живот, но в първите 18 години от него Ангелин никак не е бил сигурен дали това живеене си заслужава. Детството му е истински сценарий за филм на ужасите. Филм, който за съжаление не е уникален за дете, пораснало в български дом за сираци. Ангелин не иска да има детски спомени. Твърди, че е успял да ги потисне много дълбоко в съзнанието си. Смята, че ако те изплуват, той неминуемо ще стане лош човек. Живота в домове той нарича просто „отвратителен". Свързва го с липса: на дрехи, обувки, храна, възпитание, внимание, загриженост. „Никой не се занимава с теб. В такива пансиони децата са същества, които вегетират."

Ангелин помни глада. Помни как отива да си поиска допълнително ядене, но отказват да му дадат. От малък обаче той е бунтар и в онзи момент започва да вика, че иска още храна, защото вижда, че има останала. Не получава храна, а получава бой от по-големи момчета в дома. След години изводът, който Ангел прави от такива свои спомени е, че домовете са огледало на държавата ни – „за големите има, а за малките не".

Най-страшното, което Ангелин никога няма да може да забрави – изнасилванията в домовете. Големите момчета влизат нощно време в стаите на малките момчета и момичета и блудстват с тях. Преди години Ангелин е бил едно от малките момчета. Той бързо осъзнава, че това което се случва не е редно. И си намира начини за справяне. На 11 години той измисля как да спрат да го закачат – започва да се нааква в гащите преди лягане и когато идват големите, се отвращават от него и спират да го тормозят.

За длъжността „възпитател" той обяснява, че тези хора са по-лоши и от децата – имало е случаи, когато дори служителите на дома са се гаврели с деца. Всички са били наясно какво се случва, но никой не си е правел труда да вземе мерки. Порасналите деца в един дом са необходими на възпитателите, за да им помагат да се спазва „реда". Ангелин още се буди нощем, защото сънува писъците – безпомощните викове на малки деца, които изпитват непосилна болка. Отчаяни викове на невръстни същества, които разбират малко, но достатъчно за да знаят, че никой няма да се отзове и да им помогне. Нощем в дома, в който Ангелин прекарва по-голямата част от живота си, е имало 80 деца и един възпитател – „естествено, че всеки можеше да прави каквото си поиска".

Проституция, кражби, изнасилвания, търговия с дарения... И всичко това се „покрива", когато дойде време за посещения, дарители, инспекции, медии. Толкова добре се прикрива, че хората, които идват, остават с впечатление, че на тези дечица нищо освен мама и татко не им липсва. А децата не си и помислят, че могат да разкажат на някой непознат какво се случва всъщност – първо защото едва ли някой ще им повярва, второ - защото така ще си навлекат гнева и на възпитателите и на по-големите.

Ангелин никога не е получвал коледен подарък или поне не докато е бил „дете на държавата". Даренията са били купища, но нищо, включително шоколадите, не е стигало до децата. Всичко се е рзграбвало от персонала или за лично ползване, или за разпродаване в местните магазинчета. Заради порочните практики, на които е бил свидетел цели шестнадесет години Ангелин не вярва, че е възможно да има хубав и нормален дом за сираци. Не вярва, че някой някога е направил нещо хубаво за децата, лишени от родителска грижа. Не разбира телевизионните кампании в подкрепа на сираци. „Помощите не стигат до децата, затова по-добре не помагайте!"

Ако днес Ангелин срещне майка си, ще й каже, че дори да има други деца, тя не е достойна да се нарича майка. Той знае, че тя е от ромски произход и отрича да произхожда от нея. „Аз не съм циганин," казва Ангелин. „Аз съм успял да се възпитам, да стана честен човек, човек с достойнство и съвест. Аз не съм син на някаква циганка."

„Домове не за сираци, а за престъпници и курви." Това е заключението на Ангелин за институциите и за децата, които растат в тях. Той не познава много хора като себе си. Такива, които са успели да се откъснат, да избягат и да започнат съвсем на чисто, новородени хора. Повечето му братя по съдба излизат от домовете и влизат в затвора. Той не ги обвинява, защото представата им за живота е объркана. В дома никой на нищо не ги е научил. Те нямат мярка за нормалност, за добро и зло. Тези, на които не им се краде, ровят по кофите и просят по улиците.

Някак Ангелин е избягал от тези перспективи. На 16 го изгонват от дома, защото е буен и не се съгласява с „порядките". На 16 той е бездомник, който няма и един човек, на когото може да разчита. Няколко години живее в изоставени къщи в селото, в което се намира и дома. Местните не го безпокоят, защото не им пречи. Заработва пари колкото за хляб като помага в земеделската работа на съседите. След време негов приятел от дома му предлага „да си опитат късмета в София". И понеже Ангелин няма какво да губи, тръгва. Намира си и работа във фабрика – от сутрин до вечер работи, а нощем ляга да спи – пак в завода. За пръв път там среща добронамерени хора. Хора, които се отплащат, когато виждат, че си съвестен и че се трудиш. Така – от фабрика на фабрика, минават още няколко години...

Днес Ангелин е на 27 години. Здрав и силен мъж, който си е създал своя легенда. За новите си приятели и познати той е израснал като нормално дете, в нормално семейство, с нормално минало. Той не желае да си спомня истинското минало още по-малко да разказва за него. Не иска хората да го съжаляват и подценяват. Той вече е един от тях. Има хубава квартира и сериозна приятелка. Занимава се със собствен малък бизнес и живее в София. Гордее се, че съвсем сам и с двете си ръце е успял да изплува и да съгради живот, който му харесва. Не се оплаква за нищо, но иска да продължи да се развива. Ангелин вече има приятели, има хора на които разчита, въпреки че никога няма да им се довери докрай.

Той разказва историята си анонимно. Хареса си това измислено име и се усмихна, защото то е абсолютен антипод на миналото му. Поиска обаче разказът му да бъде чут, за да може ужасите, които е видял и преживял някога да спрат да се случват в институциите за деца в България.

Ангелин отрича миналото му да продължава да му влияе. Научил се е да живее в днешния ден с мисъл за утре. Но той не иска да има свои деца. Страхува се да създаде семейство. Институциите са го увредили завинаги. Ако има дете, иска то да има всичко. „А сираците раждат сираци. Страх ме е, че на детето ми може да се случи една стотна от това, което аз съм преживял. Никое дете не заслужава такъв живот. Затова е по-добре изобщо да не се ражда... Някои хора не трябва да имат деца, защото са по-лоши и по-глупави от животните. И защото животът на техните деца ще бъде е по-черен от смъртта."

Децата на майка България или живот в стил Сървайвър

Основните фактори, които обуславят настаняването на децата от семейства в неравностойно социално положение в специализирани институции, са трудностите, които те срещат при отглеждането им (икономически, психологически, социални), съчетани с липсата на достатъчно алтернативни на институционалната грижа услуги. Основните рискове, на които са подложени децата в тези семейства, са свързани с качеството на живот, климата в семейството и достъпа на децата до образование. Тези данни показват необходимостта от съответни превантивни и подпомагащи политики с цел ограничаване на риска "бедност", както и необходимостта от нови гъвкави форми за социални услуги и подкрепа на семейството като основен фактор за развитие на детето. В България все още няма ефикасни механизми за справяне с проблема и адекватна грижа за децата лишени от родителска грижа. Огромен недостатък на системата е невъзможността държавата да се погрижи за младежите, които напускат институциите след навършване на пълнолетие или след завършване на средното им образование. В огромната си част тези млади хора са принудени да се справят сами, след като биват „изхвърлени" в истинския живот. Много малко от тях успяват да се адаптират и да станат пълноценна част от обществото.

Официална статистика

Според официални данни на МТСП и АСП статистиката за изоставените деца изглежда така:

- Към април 2009 г. броят на децата в специализираните институции е 7276. В домовете за деца до тригодишна възраст броят на децата е 2440. В домовете за деца лишени от родителска грижа, на възраст от 3 до 18 години, броят на децата е 3797. В домовете за деца с увреждания от 4 до 18 г. броят на децата е 1039.

- Към началото на 2008 г. децата, настанени в институции са 8019. Само 140 от тях са сираци. Само за 2060 от децата има дадено от родителите съгласие за осиновяване. Към април 2009 г. специализираните институции за деца са 140: 108 са децентрализирани и се управляват от кметовете на съответните общини, 32 са домове за медико-социални грижи (т.е. за деца под 3 г.), управлявани от Министерство на здравеопазването.
Дом за деца в Ново село
- От 2003 г. до края на 2008 г. са закрити общо: 23 специализирани институции за предоставяне на социални услуги на деца, 5 дома за деца и младежи с умствена изостаналост и 18 дома за деца, лишени от родителска грижа.

- Към април 2009 г. функционират общо 280 социални услуги за деца.

- За периода 2004 – 2008г. общият брой деца, които се отглеждат и възпитават в приемни семейства, са 226.

- Общият брой на осиновените деца с влязло в сила съдебно решение за 2008 г. е 674; за 2007 г. – 708.

- По последни данни на Агенцията за закрила на детето децата в институции у нас са около 7000. Едва 1.9% от тях са сираци /нямат родители/.

Неофициална статистика

Статистиката според данни на неправителствени организации изглежда така: България продължава да води класацията по брой изоставени деца в Европа. Към април 2009 г. броят на изоставените деца в специализираните институции е близо 9000, от тях 3000 са под 3 г. Само през януари и февруари 2009 г. са били изоставени 200 деца до 3 години.

- Родителите на близо 70% от изоставените бебета изобщо не ги посещават; 20% ходят само веднъж седмично; 10 на сто от тези бебета са родени от непълнолетни майки. Ако родители са изоставили първото си дете, голям е шансът те да изоставят и второто си дете.

- Около 70% от децата в специализирани институции са от ромски произход и са нежелани за осиновяване. Повечето от българчетата пък са с неизяснен статут и това пречи да се намерят родители.

- Всяка година около 1500 бебета минават през социалните домове, като в един дом те остават между една и три години. 70% от изоставените бебета постъпват в социалните домове веднага след раждането си.

Рискове за развитието на изоставените деца в България

Отглеждането на деца в такива институции е пагубно за тяхното развитие. Детето формира моделите си на поведение до едногодишна възраст и ако през това време се намира в институцията „дом", то не може да ги изгради. Важен фактор за неговото развитие е и продължителността на престоя там. През последните години се наблюдава тенденция за увеличаване продължителността на престоя на децата в институции. Дете, което не бива осиновено, прекарва в социален дом 14 години. Когато излезе, то е неприспособимо към живота навън, затова търси подобни институции, като дом за възрастни хора или дори затвор. При децата, отглеждани в специализирани институции се наблюдават: неадекватна ценностна ориентация, ограничени социални контакти, лоши комуникативни умения, предизвикателно поведение, повишени претенции с повишена и неконтролирана емоционалност, пропуски в учебния материал, липса на система за учене, незаинтересовани и безразлични към учебния труд. Те снемат от себе си отговорността, като паралелно с това не зачитат правата на другите, което води до рискови постъпки, до нарушения на общоприетите социални норми. Съпротивляват се срещу дисциплината, пренебрегват общоприетите норми и изисквания, като това за тях е най-достъпния начин за самоутвърждаването им. Нямат нужния ориентир за реалните обществени отношения, не са подготвени за социална реализация, изпитват трудности в общуването и свързването си с "външни хора". В отношенията помежду си децата възприемат модел на силно подражание към по-големите. Модел, в който по-големите доминират изцяло над по-малките, а конфликтите се отреагират по пътя на вербалната и физическа агресия. Чрез агресията компенсират определени дефицити и концентриране на огромна енергия. Защото това са деца с дефицити на обич и на семейство, деца, върху които е упражнявано насилие. Бъдещето им е неясно, нямат дългосрочни цели и перспективи. Именно тези дефицити се преработват във фантазиите им, като по този начин се натоворва тяхната неукрепнала психика. Липсата на постоянна родителска фигура, която да отговаря на емоционалните им нужди, ги прави изключително манипулативни в търсенето на ласки и грижи. Не съществува и адекватна подкрепяща фамилна среда. Това от своя страна създава дефицит на значими за личността емоционални връзки, което предполага сериозни психологически проблеми.

Липсващата статистиката

Неисзвестен и непоискан от никого е процентът на от децата в институции, които след навършване на пълнолетие напускат домовете за деца лишени от родителска грижа и успяват да се адаптират в социума. Неизвестно е колко от тези деца имат таланти и умения, които реализират. Известно е, че няма държавен механизъм, който да помогне на „децата от институциите" да станат активна част от българското общество. След като изпаднат от графа "деца", децата на България се превръщат в оцеляващи възрастни, които никой никога не е учил как да се адаптират в действителността.

Познавате ли сирак, навършил пълнолетие и принуден е да напусне дома?

Тези, вече пораснали деца са социални инвалиди. Те не могат да правят сметка на парите си, никой не ги е учил да си готвят, да чистят, нямат лична хигиена. За тях са се „грижили" в дома толкова „добре", че излизайки от там, децата нямат представа къде попадат и какво точно да правят с живота си!
Опитвали ли сте се да учите човек на тази възраст на навици, които се придобиват в детските години? Знаете ли въобще колко е трудно? Защитените жилища са твърде малко и представляват временен подслон за малка част от младежите, които напускат домовете за деца.
Оказва се, че покрива над главата и дневната дажба храна далеч не са най-важното за сираците. Те не са придирчиви. Но те се нуждаят от сигурност, от това някой да ги научи да се справят, от подкрепа на близки хора. Все неща, които рядко получават дома.

Въпреки статистиките

В домовете за сираци в България порастват деца, които успяват да се сбъднат в реалния живот. Деца, като всички останали, някои с амбиции, други с таланти, които въпреки недодяланата система, въпреки пречките и липсата на нормално детство, успяват сами да реализират целите си или поне да ги следват.

Такава е историята на Ангелин. Тя може да ни накара да вярваме, че е възможно собственият ни живот да зависи само от нас.