Актуално
И така, скъпи приятели, 2022 дойде. Тя дойде така, както си отиде 2021 – с досада. С умора. С празни приказки и безмислени анализи.
Венци Мицов: През 2021 оцелях физически, но нещо в мен умря ...

Венци Мицов | 05/01/2022

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

ДВЕ НУЛА ДВЕ ДВЕ
(или нещо като равносметка и нещо като нищо на света)
И така, скъпи приятели, 2022 дойде.
Тя дойде така, както си отиде 2021 – с досада. С умора. С празни приказки и безмислени анализи.
Но най-вече – тя дойде невзрачно. Някак все едно нищо не се е случило.
Такава беше и 2021. Нечакана и безсмислена.
Такава е и 2022.
Вижте през прозореца. Навън е 12 градуса, сякаш не е януари, а началото на април. Няма зима. Няма сняг. Няма студ. Има само високи сметки за парно и ток, които се увеличават, въпреки, че ние не ги потребяваме, защото...ами защото не е минус 12, а плюс 12, мамка му.
Знаете ли...
Забелязал съм, че у нас винаги има повод за това цените да се вдигат. Например – тази година беше сухо, не валя дъжд и за това се вдигна цената на хляба. А на следващата година пък имаше дъжд, беше влажно и...за това пак се вдигна цената на хляба.
Изобщо, забелязали ли сте, че когато осезаемо сме зле, излизат едни млади надъхани копеленца с бели якички и лаптопчета и започват да ни показват графики колко сме добре и как вървим във възходяща посока.
Та 2021 си отиде.
За мен тази година беше повече от особена.
През тази година танцувах своя танц със смъртта. Беше нещо като валс. Не се сближихме особено, но тя (оная с косата) ми остави визитната си картичка и ми намигна – „Аз пак ще те навестя, но няма да е сега“.
През 2021 и аз и семейството ми минахме през онази болест, която моя приятел Коце Костадинов на 12 януари ще бори чрез възстание и чайче от Мангърката.
И имахме късмет.
Но други нямаха. Знаете имената им.
Димо от ПИФ.
Камен Чанев.
Косьо Марков.
Хора, които си заминаха без време, хора, с които светът беше една идея по-интересен.
2021 година беше годината, в която разбрах няколко неща.
Първото, което разбрах, е, че сме се превърнали от общество в съвкупност от малоумни чалгари, живеещи само и единствено с идеята, че свободата им е не правото да застанат зад идеите си с лице и експертиза, а с фалшиви профили и клетви, каквито и в катуните в Стоплипново не употребяват.
Второто, което разбрах бе, че чалгата вече е победила. И не защото някакви хора слушат турбофолк. А защото ние споделяме не идеи за любов, състрадание, емпатия. А идеи за това да прецакаш всички наоколо и да триумфираш след дребните си далаверки. Дали чрез това, че си си купил фалшив сертификат или чрез това, че си дал 10 лева на катаджията, за да си затвори очите че караш без колан.
Но най-гадното, което научих през 2021 бе, че да мислиш извън малоумния мейнстрийм е присъда.
Ако не харесваш смешните и нелепи Кирчовци и Асеновци, си гербаджия.
Ако смяташ, че КОВИД съществуа, си фен на Бойко, а ако си опозиционер, трябва да смяташ, че КОВИД не съществува.
Ако смяташ, че фолклора ни е готин, си консерва, ако смяташ, че песента „Баница“ на Иво Димчев не е готина, си ретрад, хомофоб и член на АТАКА.
През тази година гледах три пъти избори, в които хората не избираха нищо. Гледах как едни идиоти се карат за изборните правила, само за да получат право да ви осигурят гласувне за консерви, съдържащи вакуумиран въздух под налягане.
През тази година разбрах, че всичко е загубено. И че за това вина нося и аз. С наивността си, че политиката може да променя света. И с глупостта си да се опитам самият аз да съм част от това...
Не, политиката не може да ни промени, прецакани мои пропити от чалга и тъпота съвременници.
Политиката е чалга, защото ние сме чалга. До един.
Политиката не може да промени свят, в който основните ни ценности са формирани от песните на АзисТ и Ивана и турските сапунки.
Политиката ни е чалга.
Защото ние сме тъпи копелета.
Тъпи сме като...като аранжимент на песен на Фики.
През 2021 седях е четях какво пишете.
Аз обичам да чета форумите. Във форумите, под маската на анонимността ние сме искрени и показваме най-долното си и пропито със злобни плюнки лице.
Във форумите прочетох, че съкровената ни мчета е всеки един от хората в България да умре. Всеки освен наша милост, пишещите.
Ама всеки.
Защото имало и по – велики неща от смъртта. И тия велики неща ги знаели само посветени като Киро Брейка, Киро Скалата, Чорбанов и Тошко Йорданов.
През 2021 година се почувствах сам.
Толкова сам не съм се чувствал никога.
Чувствам се сам когато се опитвам да кажа каквото и да е за политическата ситуация у нас.
Чувствам се сам когато се опитвам да говоря за това в какви чудовища сме се превърнали.
Чувствам се сам, защото нямам нито приятели, нито врагове.
През 2021 окончателно и безвъзвратно платих цената да говоря каквото мисля.
И цената е, че се првърнах в персона, която всички ненавиждат.
Дори приятелите.
През 2021 оцелях физически. Но нещо в мен умря. И го
погребах.
Умря надеждата.
Тя си замина през 2021. Погребах я без почести а на погребението и не дойде никой.
Днес е 1 януари 2022. Аз съм на почти 52. И наблюдавам за какво си говорите.
За и против зарята.
За и против бустерите.
За и против мораториума върху цените на енергията.
За и против мусаката.
Гледам.
И не мога да разбера какво се случва.
И за това се сещам за едно стихче на Недялко Йорданов, което моят приятел Росен Игнатов (John Smith) беше перефразирал така:
...светът е хубав
светът е чудесен
светът ще изпее
и нашата песен
аз съм тъпак
дано другите светове да не са същите...
Може да бъде изображение с 1 човек и на закрито
 
 
 

 



Други статии от този автор



Коментари