Актуално
Не помня много, само знам, че никога не си бях тръгвала по-бързо от някъде в живота ми. Случи се на морето, а следващото нещо, което си спомням е как се прибирам в София. Сама.
Първият път, когато мъж се опита да ме изнасили бях на 16.

Гост-автор | 26/11/2021

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Цяла вечер си мисля за момичето, което е било убито днес. Днес. Не, че има значение денят, но някак си иронията ми идва малко вповече. Мисля си, и мислейки пулсът ми се покачва, сърцето ми започва да бие прекалено силно и дланите ми се потят. Малко като пред паник атака.
През ума ми минават всичките пъти, в които аз съм успявала да се измъкна. Понякога на косъм. Може би съм била на 14, когато за първи път се уплаших от мъж. Беше пиян, не ме оставяше, колкото и да му казвах да се махне, а накрая ме хвана силно за ръката да ме издърпа на някъде. Моя приятелка успя да го фрасне и да ме издърпа настрани.
Първият път, когато мъж се опита да ме изнасили бях на 16. Дали заради “острия ми характер”, “избухливостта ми”“крайността ми”, които неведнъж са били изтъквани като ужасни мои черти само и единствено от мъже в живота ми, или заради нещо друго, но той не успя. Не помня много, само знам, че никога не си бях тръгвала по-бързо от някъде в живота ми. Случи се на морето, а следващото нещо, което си спомням е как се прибирам в София. Сама.
Вторият път, когато мъж се опита да ме изнасили бях на 20. Или може би 21. Случи се на място, което за мен беше символ на сигурност, спокойствие и любов. А той беше нещо като приятел, част от компания, която и до днес ми е като семейство. Беше пил. Май беше и пушил. Не знам. Знам само, че беше огромен, силен и настоятелен и след като почти разби вратата на стаята ми, за да влезе, отказа да си тръгне. И от тази нощ не помня много. Само знам, че бях като парализирана и честно казано нямам и бегла представа как успях в крайна сметка да го накарам да си тръгне. И този път успях да се измъкна. Месеци наред той беше наоколо всеки ден, тъй като живяхме в едно общежитие. След много дълго време се осмелих да споделя на най-добрата ми приятелка, която също живееше там. Тя побесня. Той беше неин приятел, а тя нямаше представа. Явно след като тя му е вдигнала скандал той ми се извини. Не искал да ме уплаши. Само че извинението му нямаше значение. Още по-малко щеше да има, ако не бях успяла да се измъкна. Какво щеше да каже тогава?
Малко по-късно успях да се окажа и в подобна връзка. Жива съм. Не съм била удряна. Но емоционалният и психически тормоз, които преживях ме преследват и до днес.
Това са само най-ярките ми спомени, има още поне 10000 подобни случая, събрани в скромните ми 27 години.
И дори сега, пишейки това, ме е страх да го споделя. Ей така, отвътре, нещо ме човърка. Някакъв глас ми казва: “замълчи си, защо го правиш, на никой не му пука, не ти е работа да говориш за това, толкова време е минало…”. Но понеже съм “остра”, “крайна” и с “избухлив характер” на пук на тоя глас го поствам.
А на вас ако не ви пука за мен или за момичето, което си е отишло днес - добре. Но се надявам, че ви пука за майките, сестрите, дъщерите и приятелките ви. И се надявам, че най-вече вие, МЪЖЕ, най-после ще осъзнаете, че тази битка ние не можем да я водим без вас. ВИЕ трябва да спрете да насилвате. ВИЕ трябва да възпитате синовете си да уважават, обичат и подкрепят, не да бият. ВИЕ трябва вместо да “пазите” дъщерите си да ги научите НИКОГА да не мълчат пред насилието. Да бъдат остри, крайни и избухливи щом трябва, но никога да не остават с чудовищата, които искат да ги унищожат.
Аз се измъкнах. Засега. И затова реших, че днес няма да мълча.
Пс: днес няма сила на света, която да ме задържи при някой, който дава дори най-малка индикация, че нещо не е наред. Съветвам всяка жена да последва този пример. Насилието започва с цветя и подаръци, не със скандали и шамари.
 
   Автор: Ева Георгиева, фейсбук

 



Други статии от този автор



Коментари