Убийства и жертви има навсякъде, но само у нас ги търпят

Отново зверски убийства в малка и стапяща се България. Отново младо момиче намерено мъртво в София, убийци хладнокръвно смазват с джипове и „подръчни инструменти“ момче пред очите на баща му, който също е пребит. Всеки или почти всеки ден някой е убит, премазан, влачен по земята като в Катуница, превърнат на пихтия от хилещи се магистрални бабаити, изнасилена журналистка захвърлена в храсталаците край „синия“ Дунав…

Докога този „валс на вампирите“ ще продължава в една уж 1300-годишна държава, лутаща се вече 30 години в безпътица? Докога търпението на унижените, оскърбените и обеднелите ще се изразява само в сълзи и безсилна ярост, преглъщана с години?

Защо толкова често силата на правото е задушена от правото на силата? Защо само пострадалите или по-чувствителните се гневят? Защо не се разгневят и държавните мъже, и политиците, някои от които често се самотитуловат като „елит“?

Защо цялата правна система, административна машина от кметове и безброй чиновници, защо прокурори, полицаи, военни и дори горски стражари или дори студенти и професори от безбройните ни вече юридически факултети, полицейски академии не излязат един ден в годината и да излеят яростта си не само на улицата, а и да покажат, че имат сърца за състрадание към невинните жертви на всякакъв вид терор, очи да погледнат трагедията на майки и бащи, скърбящи за децата си?

Защо нямаме ДЕН НА ЯРОСТТА

от тези неспирни престъпления, а имаме стотици дни за защита на какво ли не? Защо не се обединим поне в болката? Съдии, прокурори, висши и нисши полицаи, професори, медийни звезди и т. н. – нямат ли те деца и внуци, на който може да се случи същото?

Не ни ли стигат драмите като тази с Милен Цветков, с изпепелените 44-има в автобуса край Боснек и клетниците от старческия дом край Варна?

Жалим мечките, които разкъсват хора и животни из Родопите; ревем за бездомни кучета и котки, а преглъщаме мълчаливо сълзи за изнасилени и пребити, убити или безследно изчезнали като по времето не Пиночет в Чили… Какво става с нашия уж „славен и храбър народ?“ Или само „Black Lives Matter“, само американците си пребиват негрите (Марк Твен), последните скачат на улични въстания, карат белите да потъват от исторически срам, Томас Джеферсън и маса бели генерали са изхвърлени от храма, а животът на българите не струва пукната стотинка…

Защо черните се гневят,

когато несправедливо ги бият или убиват, а българите плачат насаме или тихо псуват в къщите си?

Може би е време най-авторитетните ни хора да се ядосат и да изригнат в гняв по този въпрос! Може би президентът да вдигне юмрук и да каже „Баста!“ Може би и младите бъдещи лидери, докато търсят консенсус на кръглите партийни маси, и те да изригнат от гняв и ярост, нищо че са от Харвардската школа. Може би да определим един ден от годината за Ден на ярост.

Кой освен държавата ще ни защити? Нима трябва да повикаме от отвъдното Апостола, Ботев или Мартин Лутър Кинг, та те да ни разгневят и да ни кажат как да спрем тази вакханалия ?

Диващини има навсякъде по света. Но не навсякъде хората кротко търпят.

    Автор: Енчо Господинов

    Изтоник: e-vestnik