Обвиняват го в истина.

Човекът е изтъкан от думи. Думи, значения и смисли. Има думи, без които човекът спира да бъде човек, спира да бъде това създание и СЪЩЕство, което СЪЩЕествува в парадигмата, че „в началото бе Словото”.

Нека поне в началото на годината си припомним, че в „нашия свят” хора са измъчвани публично, нагло и бавно само заради две неща: СВОБОДА да споделят ДУМИТЕ на отговорни фактори, които не биха искали да чуете това. Няма по-прост начин да бъде описано обвинението към Асандж.

Сред новините за коронавирусната истерия, срива на американската политическа система до класически „Туитър Главлит”, българската властова антиселекция, която се разпростира от жълтите павета до Банкя, никой дори и не споменава едно име - Асандж. Джулиан Асандж е може би последният свободен на тази планета, който публично ще плати за тази свобода с живота си.

Няма да прочетете или чуете нищо от големите медии нито в България, доскоро нито и в т. нар. свободен свят.

Асандж е австралиецът, който управляваше и ръководеше активно Уикилийкс точно 6 години (2006-2012), а вече 9 години е лишен от свобода - в “затвора” на Еквадорското посолство в Лондон, а от почти 2 години в британски затвор „Белмарш”, известен като „Британския Гуантанамо”. 

И не приемайте разказа за това като просто история отдалеч, история за хакер и американци.

Не е филм, но, ако беше щеше да е от онзи несъществуващ жанр американски филми, които не завършват с хепи енд, а спасителят, борещ се свободата на света, не е провъзгласен за superhero, напротив “той трябва да бъде държан отговорен за това, което е направил” (Хилъри Клинтън, 19.04.2019).

Развръзката на този сюжет от реалността пряко засяга всеки простосмъртен и натрапчиво навява нелеко порицание сега и в бъдеще у всеки, който някога и някъде би дръзнал да търси и говори истини.

А доказателството, че е за всички е много просто: всички отворихте този текст през фейсбук. Фейсбук/ Туитър/ Инстаграм е реалността, през която съвременният прогресивен човек конструира своя свят. Той Е, доколкото консумира фейсбук... и нищо друго.

Другото е не просто маргинализирано, забранено, а вече и преследвано, тъй като Асандж не е в тренда на „правилните разкрития”.

Има хора и страни, за които може, а има хора и страни, за които не може да се разкриват престъпни деяния. Асандж нарушава двойният стандарт и това хладно и автоматично го прави враг, мишена, обект на репресия.

Нека припомним много кратко кое е най-голямо прегрешение на австралийския журналист, квалифицирано като престъпление: през 2010 и 2011 година той публикува стотици документи, кореспонденции и видеа от Държавния департамент, разузнавателните служби и американския военен елит, които представляват държавна тайна по закона за шпионажа. Какво показват тези видеа? Военни, които стрелят и убиват за удоволствие цивилни жители на Ирак и репортери на „Ройтерс”; финансови зависимости и престъпно лицемерие в индустриални мащаби по върховете на американския елит; търговия с живот и смърт, разрушаване на човешки съдби.

Това не са доноси, не са фалшификати, не е набеждаване. НИКОЙ дори не твърди, че информацията на Уикилийкс е фейк. Т.е. всички борци срещу фалшивите новини могат да отдъхнат. Никой в света: от миротворците и донори на сръбски болници на дози от обогатен уран до познатите ни и „финансово независими” правозащитни организации не обвини Асандж в клевета и не го осъди. Обвиняват го в истина.

Според обвинителния акт той е атакуван, че е събирал информация, запазвал е анонимността на източниците си, публикувал е реални видеа и документи... Знаете ли на какво прилича това? Прилича на журналистика..

И тази свобода не застрашава ничии животи освен на самия Асандж. Цялата информация за предстоящото публикуване е предложена на Държавния департамент именно, за да не се застраши по индиректен начин сигурността на агенти, дипломати и военни на терен след публичното огласяване на видеата, документите имейлите. Даденият от Държавния департамент отговор, който също е записан, разбира се, е високомерен и нелеп, каквото и подобава на една тоталитарна система, отказваща да “преговаря с хай-тек терористи”.

Асандж оставяше свободна информация в сайт така, както го правят стотиците милиони други интернет страници. Тази храброст се оказа прекомерна и наказуема, но именно заради истината, именно заради свободата той е преследван. Това, че регулярно се алармира за цензурата на „политическата коректност”, за доносите и докладванията във фейсбук, закриването на профила на първото лице на САЩ от Туитър са сред най-красноречивите доказателства, че в крайна сметка една компания (била тя и Туитър и няколко души, които образуват заинтересован кръг, имат значително по-голяма власт над президента на страната, изстрелваща фойерверките  на победител и хегемон.

И тук не става дума дали това е позиция на епигонските „Тръмп общества” или либерални организации, не става дума дали вие сте докладвани от новите фейсбук „шпиц команди” на коректността, не става дума дали изобщо цените свободата си. Става дума, че всички тези примери за повея на вече пристигналата новоеволюирала форма на “1984”. А Асандж е трагичното и все още живо доказателство, че новата паноптична система вече даже не е и перфидна и мека, а e по сталински всеобхватна и инквизираща.

П.С. На 4. Януари Асандж се размина с екстрадиция от Великобритания в САЩ, но първо, това е временно положение, второ борбата за неговата свобода е в ход. Всеки може да се включи, всеки може да подкрепи. Журналист, гражданин или скролващ. А може и да не сте журналист, гражданин или скролващ, но все още можете да говорите, както миналата седмица направи свободно дори Памела Андерсън. Но Памела Андерсън е прекрасна в свободата си, за разлика от  шаманските интелектуалци, сервилни журналисти и нелепи илюзии за възстановяване на „нормалността” с маска и инжекция в дебелия слой кожа, който сме изградили към същественото.

Мартин Ньомлер оцеля срещу нацистите, както ми напомня една приятелка. Но стиховете му са стряскащо актуални:

Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах; не бях комунист.

Когато дойдоха за социалдемократите, аз мълчах; не бях социалдемократ.

Когато дойдоха за тези от профсъюзите, аз мълчах; не членувах в профсъюз.

Когато дойдоха за евреите, аз мълчах; не бях евреин.

Когато дойдоха за мен – вече нямаше кой да говори.