СМЕСЕН MAGAZINE
Увиха трупа на Кольо в платнище. Вързаха го на самара на муле, а от другата страна вързаха боров труп. В раницата на Кольо намериха само три печени картофа. И го подкараха към Славейно.
Бащино огнище

Гост-автор | 17/09/2020

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Увиха трупа на Кольо в платнище. Вързаха го на самара на муле, а от другата страна вързаха боров труп. В раницата на Кольо намериха само три печени картофа. И го подкараха към Славейно. Беше 5 часа следобед на 27 май 1904 година. Прострелян на няколко места и посинял от отровата, той беше неузнаваем. Но от раните му още се стичаше кръв… Кръвта се процеждаше в улей и капеше от платнището с всяка стъпка на мулето.

Детето-очевидец, вече старец – Костадин Шишманов – продължи прекъснатия си разказ:
– Когато избягахме от гората, ние разказахме всичко в къщи. Баща ни веднага напусна къщата. Мама ни помоли да й помагаме – извадихме от избата четири скрити пушки и торба с патрони. Закопахме ги в градината, мушнати в един чувал.

Ние вече знаехме всичко. Сега ще дойдат – ще запалят Славейно. Защото сме комитско село и убитият Знаменосец е от него.
Не след дълго чухме тропот и глъчка. Идваше главното ядро аскери. Водеше ги юзбашията, който яздеше кон. На главата си бе сложил бяла кърпа. Аскерите го следваха пеша – викаха и псуваха. Бяха с кървясали очи.

Готови бяха да убиват и палят.
Хората се скриха по къщите. Някои скришно надничаха от прозорците. Юзбашията разпореди:
– Викни кмета. Ако е тукашен тоя харамия (убитият), все ще изплаче нечие майчино гърло. И изсъхнало да е гърлото, пак ще изплаче. Да се следят всички къщи, за да разберем къде се носи плач. И тогава ще изравним цялото село, барабар със земята.
Караули започнаха да сноват из селските улици и да следят къщите.

Юзбашията навлезе с коня си на мегдана. След него вървеше барабанчик – биеше барабан. Той водеше колона с муле. Мулето вървеше тежко – от едната страна носеше убития, увит в платнище, а от другата страна имаше боров труп.
Тръпка обзе всинца ни. Процесията изпълни мегдана. Разтовариха мулето до училищния двор, накрая на селския площад, близо до големия орех и църквата.

Картината беше страшна. Разгънаха платнището – цялото кърваво. Младежът лежеше безмълвен. Кестенявата му възчерна коса се спускаше на кървави кичури, като че запалена с огън. Някой му бе затворил очите, но лицето му бе напръскано с кръв. Устата беше полуотворена, сякаш при изстрела на самоубийството нещо беше извикал.

Юзбашията слезе от коня и наближи до трупа. С камшика си за коня взе да удря трупа на Кольо – плющеше с такава ярост по главата, тялото и краката му, че камшикът поаленя от кръвта и пръски се посипаха наоколо. Юзбашията сам се напръска с комитска кръв. Спря да го бие.
Хората се събираха по заповед на кмета.

Юзбашията извика на първия славейновец:
– Познаваш ли този гяурин? Тоя размирник? – очите му се плъзнаха по селяните. – Бързо казвайте, познавате ли този комита? От вашето село ли е? Кой е той?

Приближи до две уплашени жени и им кресна:
– Селото ви ще изгорим. Цялото село ще изгорим, ако не кажете кой е този бунтовник!
Двете жени се смушиха зад мъжете. И един от тях се обади:
– Не го познаваме, ефенди юзбаши! Той не е от Славейно.
– Така ли? – кресна турчинът. – Я извикайте папаза (попа).

Поповете се кълнат в Евангелието и не лъжат.
Затърси с очи свещеника, откри го и извика:
– Папаз ефенди, приближи!
Свещеникът Емануил Беев мина през навалицата и каза бързо:
– Не го познавам. Не е от нашето село.
Юзбашията се обърка. Защо на попа гласът е така отънял. Лъже ли тоя поп?

Тогава той разпореди:
– Един по един, всеки от вас да мине покрай трупа и да каже ясно – познава ли тоя комита, или не!
А патрули ходеха из селото, влизаха в къщите и следяха къде ще се понесе майчин плач.
Кметът Стойчо Струнчевски също познаваше Кольо Шишманов, но не го издаде. Тоя младеж, проснат в кървищата на мегдана, харесваше една мома от Струнчевите и можеше да им стане зет.
Свещеникът излъга, после кметът излъга.

Спасяваха селото и поемаха своя грях.
Едно дете отзад, провирайки главицата си в навалицата, тихо извика:
– Вай, това е Кольо чичин Пейвичин! – но голяма мъжка длан мигом запуши детската устица, околните взеха да викат нещо, а мъжът измъкна детето назад и го скри. Да не е посмяло да гъкне.
Един по един започнаха да преминават селяните покрай трупа. Всеки го гледаше и с пресъхнали устни казваше:
– Не го познавам!

И така дойде ред на Майката. Родната майчица на Кольо Шишманов. И на още шест сина и една дъщеря.
Мили Боже, дай й сили да издържи! Пожали това сърце. Подкрепи я да не изплаче, да не се строполи върху сина си, да не изпищи, да не завие от мъка...
Тя се зададе откъм къщите към мегдана.
Всяка друга жена беше вече минала.
Яна вървеше смъртно бледа. Стъпваше бавно, като да не се препъне.

Идеше с родопските си дрехи. Втъкнала бе ръцете си в пояса и миндила, за да не се види как треперят. Някои жени вече бяха готови да проплачат, та да поемат вината върху себе си. Но Яна вървеше изправена и снагата й не излъчваше жалост, а някаква потаена гордост. Нарочно бе дръпнала кърпата над главата си, та да не се видят много очите.

И като съзря сина си отдалеч, се спря и чу от кървавите му устни ония думи: „Мале, ти не знаеш, но аз съм се посветил на свободата. С мене може да се случи нещо неочаквано, намери сили да понесеш всичко”!
Видя кървавите кичури и едва не припадна. Леко се олюля. С дървени нозе доближи до платнището. Всичко се беше смълчало.
Почернената жена застана права до трупа на сина си, сякаш тя беше умряла.

Но видя людете и си помисли, че сега не е майка на Кольо, а е майка на цялото село и трябва да го спаси.
Прималя й, причерня й, пребледня, но видя Славейно в пламъци и с напукани устни прошепна:
– Не го... Не го познавам.

Устните й плачеха. Едва сдържаше сълзите си. Юзбашията усети особения глас и я спря до трупа. Тогава лицето й се вкамени – сълзите се дръпнаха назад. Миндилът леко потреперваше. Тя изпревари питането и каза по-ясно:
– Не го познавам!

Черната й забрадка малко се свлече. Но не смееше да си извади ръцете и да я оправи. Лицето й потъмня. Някой в навалицата изхлипа и юзбашията се обърна. Това бе секунда отдих. И пак настъпи мълчание. През това време Яна се поклони на сина си с дълбок поклон.

– Защо се покланяш на този хаирсъзин? – попита я турчинът.
– От почит към умрелия.
– Да не ти е роднина! Да не е твой син? – пристъпи към Яна юзбашията и се взря в
очите й.
– Не – твърдо отвърна тя, като отново повтори: – Не го познавам!
И отмина. Сякаш не ходеше по земята. А по облаците.
След няколко метра взе да й става лошо и добри женски ръце я поеха. Бързо я заведоха в къщата й.

Залостиха всички врати и прозорци.
Ей сега ще завие и ще се издаде. Но тя приближи пещта, където се пекат хлябове. И както си беше облечена – с черната кърпа и миндила – се въвря в нея и започна да вие вътре.
Виеше от самота като ранена вълчица. Виеше от болка. Виеше като при неизмерим комос – неописуем плач и мъка. Тя плачеше, кордеше и редеше: „Кольо, Кольо, мамин Кольо, няма кой да те омие, няма кой да те облече, няма кой да те оплаче, няма кой да те опее, няма кой да ти запали свещица, няма кой да ти положи цвете”!

Другите жени също се разплакаха. Една от тях се усети, че ще се издадат и отиде до бурилката за мляко, та я заблъска и заудря колкото може по-силно, та да заглуши с този шум виенето на майката. А сълзите й капеха в млякото...
Яна припадна в пещта. Обичливи ръце измъкнаха великата българка и взеха да я милват и утешават.
Славейно бе спасено.

Кольо Шишманов е представител на големия бунтовен род Шишманови, който по произход е от смолянското село Славейно.

ЯНА ШИШМАНОВА
МАЙКА НА ЦЯЛО СЕЛО

Автор: Никола Гигов



 



 



Други статии от този автор



Коментари