КЛАСИКА
"Испания (Исп)" е текст на Мартин Карбовски, част от книгата му "Черните пътища на Европа".
Испания (Исп)

Мартин Карбовски | 06/08/2020

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

През 1990 г. в българското консулство в Мадрид са регистрирани около 1000 българи. Това са били най-умните хора в родината ми. Да си умен означава да знаеш какво ще стане след малко. Тези 1000 човека са разбрали какво ще стане следващи­те години в България.

По-късно тази цифра започва да расте, но всички институ­ции си дават ясна сметка, че той не отразява действителното положение на нещата заради лавината от незаконно пристига­щи и оставащи в Испания българи. Ето ги цифрите на статис­тиката, които са повече от смешни:

През 1997 г. легално пребиваващите на Иберийския полу­остров български граждани са 1673, през 1998 г. - 2336, през 2000 г. - 5244, а през 2001 г. - 9953. Вестниците пишат: през по­следните години на XX век се отчита повишен интерес към Ис­пания на българите на възраст между 25 и 45 години. Така към края на 2004 г. с легализиран престой са 55 000-60 000 души.

През 2005 г. испанската администрация въвежда нова процедура, която позволява на хиляди българи да кандидатстват за узаконяване на престоя им с страната. През първите два месеца на компанията над 24 000 българи се възползват от тази въз­можност.

Според информация на Министерството на труда на Ис­пания от януари 2006 г. регистрираните българи в социалните служби са 43 053. Според българската общност, по това време сънародниците ни в Испания са около 100 000-120 000.

Според данни на испанските власти броят на регистрирани­те в Испания български граждани към септември т. г. е 113 792.  От тях 56 618 са се регистрирали там само от началото на 2007 г. Реалният им брой вероятно е двойно по-голям.

 

Валенсия (Исп)

Една жена на 33

 

Тя е българка. Знае, че сме журналисти, но ние подходи­хме по нов начин този път към интервюто. Търсим си работа при нея, в нейното кафене. Стигаме до някаква уговорка - ще получаваме до 1000 евро на месец за обща работа. Кафенето й работи от девет до пет часа сутринта. Сиреч почива само чети­ри часа.

Аня е във Валенсия от 2001 година. Сега е на 33. Тя е един от най-успешните емигранти, които избираме за разговор. Ис­тината е, че мъжът й се занимава с немного читави дела. Аня обаче стои встрани от неговите занимания, а ние не поискахме да попитаме колко от успеха й се дължи на това, че мъжът й е доста побандитствал из Испания. Имаше слух, че търсят да го поръчват там, сиреч да го стрелят. Основното му занимание, разказва легендата, е кражба на коли по способа “кока-кола”. Способът е прост - завързваш празни кутии кока-кола за най- отдалечената гума на шофьора - задна дясна. Когато сутрин ко­лата на човек тръгне, кутията започва да трака. Винаги в такъв момент шофьорът излиза да види какво става, без да гаси мотора и да вади ключовете. И тогава нашите момчета влизат в колата и отпрашват с пълна газ. Интересна поредна българска хрумка.

Питам Аня колко години и трябваха, за да отвори това кафене.


Аня казва - около шест години. Аз съм от Перник, омъжена в Петрич. В Петрич също имахме бизнес, но в България нещата са така, че не потръгнаха. По принцип бяхме тръгнали за Порту­галия, но там заплатите са по-ниски, самият живот е по-труден и затова решихме в Испания. Да замина акъл ми дадоха мъжът ми и негови... има приятели тука... винаги с мъжа ми сме рабо­тили различни неща. Той не си пада по физическата или селска­та работа. Първата моя работа беше на “кампото”, както казват българите - на полето... два месеца. Брахме един плод, който не е познат у нас. Доста тежко беше, защото на полето никога не бях работила и за мен беше непосилно. От фризьорка за два дни станах селянка. После работих като готвач, като сервитьор, чис­тачка... почти всичко. Изкарвала съм минимум 900 евро. Това е ужасно малко, защото половината от парите даваш за наем - око­ло 600 евро. И 300 ти остават да живееш. Но в началото се съ­бирахме по две-три семейства - живеехме заедно... По принцип попадах на работи, където заплащането беше добро. Отделях и някой друг лев настрана. В началото е малко трудно да спестиш, докато се устроиш, поне първата година просто е абсурд.

Най-трудният ми момент е първият ми ден на работа в ресторанта. Търсих си работа един месец и не можех да намеря. А в този ресторант ми казаха, че мога да започна веднага работа. Бях с един мой познат, който ми търсеше място, шото аз не зна­ех нито испански, нито английски, никакъв език, И той каза на шефа, че горе-долу знам испански, горе-долу - английски, обаче аз не знаех абсолютно нищо. И първия ден отивам на работа и ми дадоха един доста голям нож и ми казаха да почна да работя...

А аз не разбрах какво трябва да правя. Не разбрах, а трябва­ше да режа магданоз на много ситни парченца по цял ден. Цял ден плаках там, много се притеснявах, но заради страха да не ме изгонят, започнах да правя нещо - да чистя, да не спирам и по­стоянно ревях, и те хората се видяха в чудо. И видяха, че имам желание, и благодарение на тяхното търпение ме оставиха там, научиха ме доста добре да готвя. Там изкарах две години и по­ловина, направиха ми документи, бяха много доволни от мене и даже накрая, като реших да сменя мястото, не ме пускаха. Но си намерих много по-хубава работа за доста повече пари. Като шеф на кухня вече и вземах 1800 евро заплата.

Беше доста отчаяно, без никакъв език и те ти дават един сатър и... не знаеш какво да правиш - а си заплашен да останеш па улицата. Научих накрая как е проклетият магданоз на испан­ски, Нарича се “рехильо”. Научих го и насън даже. Трябва да ви кажа, че много мъже се отказваха на моето място по-късно. Но аз не се отказвах. Имах цел. Нищо и никой с добро не ме чакаше в България. Затова не се отчайвах. Просто бях решила, че искам да остана тук и да направя всичко възможно. В момента работя като козметик в салон. Да, салонът е мой, но имаме и много за­еми... не, за мъжа ми не ми се говори... не съм скромна, просто още нищо не мога да кажа, че е мое, тука, във Валенсия. А и аз си оставам работник - да не си мислиш, че съм наела сто души да ми работят, а аз да лежа. Имаме клиенти, не мога да се оплача клиентите са ми 50% испанци, 50% чужденци. Имаме и едно малко кафененце, симпатично, което се казва кафене “Булгари”, други български заведения наоколо няма. Има един бъл­гарски ресторант в едно близко селце. Не знам дали върви. Там положението е малко като каубойска среща. Иначе децата ми са в момента в България, всяко лято отиват на ваканция там, при баба си и дядо си. Не се оплаквам. След седем години всякаква работа съм добре, развиваме се.

Тук няма корупция, не съм срещала. По-лесно е за мен в Испания, никой не ме е спънал в нищо, което съм поискала да направя. Вече и перфектно говоря испански. Детето също.

Питам я и това, което обсъдихме и с други емигранти: въпроса за второто поколение емигранти. И затова как нейните внуци няма да знаят български.

Напротив, казва Аня. Имам план. Аз съм научила децата си да четат и пишат, те говорят и перфектно български. Същото ще направя и за внуците си. Все пак децата ми са на десетина години. Последните години тук сама съм ги обучавала. Разбира се, че сама. Не искам те да загубят майчиния си език. (Аня се усмихва и продължава.)

Аз между другото, без да им влияя, им казвам, че един ден трябва да се върнат в България, макар че са малки вече ги подкокоросвам. Не ми влиза в ума как ще останат тук и ще станат испанци. Въпреки това аз пък за себе си също не се виждам как ще се върна назад. Объркано е. Чета им български народни приказки. Имаме у дома доста книжки. За внуците не знам - за децата съм създала връзка с България. Ще дойде един момент, в който децата ще бъдат на 18, и на 20, ще си хванат приятелки испанки. А аз тогава ще съм на прага на третата възраст и ще трябва да взема решение и да им кажа: “Остани си тук, щото тук е по-лесно, но не губи българското...”, не знам как ще стане, не ме карай да мисля... Но ако разсъждават като мен, не могат да си загубят българското. Защото у дома речта ни е абсолютно българска. Моите момчета понякога, защото в училище говорят само на испански, бъркат българския с испанския и винаги съм им правила забележка. Не се боя, внукът ми също ще знае български, аз ще го науча.

Казвам й: Според мен ние сме изгубили твоята работна ръкa, твоята национална енергия и твоето поколение. Спо­ред мен третото поколение - синът на твоя син, ще бъде испанец* За мен това е една огромна загуба. Въпреки че ти ми обещаваш, че те ще говорят български. Те обаче тук ще плащат данъци, тук ще учат...

За съжаление е така, казва Аня, Не мога да избягам от това.

Питам я и дали има други такива успешни истории като нейната, или повечето са неуспешни? Колко са успешните истории като нейната.

Успешните, твърди Аня - горе-долу са сигурно някъде 10- 15%. Един на всеки девет горе-долу се закрепва... неуспешните са много повече... Да ти кажа честно, доста са. Не ми се броят. Примерно, живеят тук по 5-6 години, за мен това е загубено време, и се връщат в България. Без лев, стотинка, без нищо. Просто познавам много хора, които така са се върнали. Тук българите не си помагат със заеми. Просто е опасно. Много е трудно някой да ти помогне, на пръсти са хората, които помагат. За тези седем години аз съм вземала доста пари назаем. И съм връщала всичко. Но има хора, които закъсват и завличат другитe. А то се е налагало по 50 евро, мънички суми, в началото ми беше доста трудно. В началото има гладуване. Аз за два месеца отслабнах 28 килограма. Но не исках да се върна в България. Не че не я харесвах, но България не е място за работа. Защото и там съм имала салон, имах бизнес, но просто не вървеше. Изкарвах пари, но парите, които изкарвах, всичко отиваше за храна, за детето и не оставаше лев, за да спестиш... Не може да се просперира, не може да се инвестира.

Вярно, мъжът ми ми помагаше, от време на време се появява и той, въпреки че истината е, че той малко е развейпрах. Защо­то, ако си тръгнал за Испания, трябва да имаш законна цел. Дру­гото е вятър и обещания на мошеници. Трябва да имаш цел.

Още първия ден, в който стъпих в Испания, вече знаех какво искам. Но ми трябваше време. Трябваше да науча езика, защото без език просто е абсурд... и така го учих, тук, на място, в кухнята.

Питам Аня дали идват българи, които, като видят ка­фенето и че е успяла, й викат “дай 50 евро, дай сто евро назаем ”?

О, смее се Аня, имало е много. Дори преди 2-3 дни имаше такъв случай, искаше пари назаем, дадох му, щото ни е познат. Но започнаха, идват тука, пият вечерта, после “нямаме нари да си платим, хайде утре”, както е по български. Аз не позволя­вам това да стане, защото всичко ще отиде по дяволите. Знам, че в България сега много хора живеят на вересия, по тук не може така. Жал ми е за България. България е хубава, аз много я харесвам. Даже не знам как тръгнах за чужбина, защото бях много против емиграцията. Сестра ми, тя искаше да излиза и винаги й казвах:

"Камъкът тежи на мястото си”. Но просто го реших за мно­го кратко време. И не съм отрязала връзките си - тук идва све­кърът ми всяка година, гледам българска телевизия, испанска нямам.

Гледам новините най-вече, Нова телевизия... Последното нещо, което много силно ме развълнува, беше най-българската радост моя, от много време насам - освобождаването на медиците от Либия. Даже затворих салона вечерта, за да гледам новините. Понякога ми се струва, че българите са хора без дър­жава. И аз, и медиците сякаш сме хора без държава. Ние на­пускаме нашите си държави и ходим нанякъде. Значи нещо в нашата страна не работи както трябва. Държавата също трябва да работи, не мога само аз да работя. Ето, доказвам се тук. Си­гурно е пресилено, но така мисля - българите са хора без дър­жава. Щото, ако всичко беше добре, нямаше да съм тук сега.

Питам Аня кое не е добре в България:

Ти от какво избяга всъщност? Предлагам ти варианти като в телевизионна игра:

а)    липса на бъдеще;

б)    труден живот;

в)    заради твоя претенция, глезене.

Аня се усмихва бавно и казва: Липса на бъдеще. Работех,  никога не съм спирала, от 18-годишна възраст винаги съм работи­ла, макар че имаше период от време, когато мъжът ми изкарваше пари... Даже всички ми се смееха, че работя тогава, когато мъжът ми беше богат... Но никога не съм спирала. Ни ден! Но просто не виждах бъдеще, не се развивах... Липса на бъдеще, от това бягат всички. Уж я обичаме България, но хората закъсват, липсва държавата до голяма степен, Като решиш да правиш нещо, вед­нага се появява корупцията и не ти остава нищо да инвестираш... Всъщност липсата на бъдеще си е една много сериозна присъда към една държава - коя съм аз, че да осъждам родината си... не ме карай да го правя така... Не искам да обиждам с нищо България.

И ние не искаме да обиждаме България. Тя си знае.

Разделихме се с Аня, без да й искаме пари назаем. Ние сме българи, но избягваме често да сме такива точно българи. Ина­че тази страна, Испания, също прилича на моята. Но тук не се краде толкова много и така публично. Има само едно нещо, което българите нямат - великата католическа религия, която стопира лошотията. У нас лошотията не може да бъде спряна с идеята за Бог. Старата девица Европа не ни познава добре. Ние никога няма да бъдем част от нея. Черно ми е пред очите.

След 22,00 часа не се продава алкохол в магазините. В цяла Испания ли е така?! Не ти дават да си допиеш. Фашисти.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 


Други статии от този автор



Коментари