КЛАСИКА
"Пътуващи журналисти" е текст на Мартин Карбовски, част от книгата му "Черните пътища на Европа".
Пътуващи журналисти

Мартин Карбовски | 28/07/2020

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

На света има три вида българи. Едните работят в България и почиват в България. Вторият тип са емигрантите. Работят в Португалия и почиват в България. Третият тип са хората, които работят в България и не почиват никъде. Те са доста. А ние - ние работим в България, работим и в Португалия.

Ние сме пътуващи журналисти. Има пътуващи търговци, пътуващи поклонници, пътуващи пътници. Ние сме журнали­сти. Пътуваме в България, пътуваме и в Португалия. Ние сме едни от малкото хора, които знаят как стоят нещата в Републи­ката. Никой не е бил на толкова места през последните години освен нас, моя екип. Приемете го сериозно. Пътуваме и правим разликата между нашия свят и света такъв, какъвто би трябва­ло да бъде (горе-долу, доколкото ни е ясно). Това ни е работата. Приятна работа, ако не я вършехме толкова бързо и с толкова малко пари.

На това място трябва да спомена най-фрапантното нещо, което срещнахме по нашия трип. наречен Черните Пътища на Европа. Най-непонятното и най-уникалното. Това място беше една граница. Гранична бразда.

 

Тишината на границата

(Испания - Португалия)

 

Гранична бразда нямаше. Имаше тесен добре асфалтиран път, по който никой не минаваше. В един момент асфалтът сме­ни цвета си. От наситено сивочерен стана белезникав и доста по-грапав. Ние самите усещахме, че не се движим по маршру­та си, но все пак достигаме целта си - има такива моменти в живота. Искахме да влезем в Португалия по черен път. И ус­пяхме. Стигнахме до едно място с висока трева, две напуснати отдавна постройки и щяхме да подминем Историята. Щяхме да подминем Интересните времена, в които живеем. Величието на епохата. Бяхме попаднали на границата между Испания и Португалия.

Две велики империи, владели света. Кошмарно воюващи непрестанно помежду си. Границата между тях винаги е била фронтова, бойна линия. Бойната линия се е гънела в милиарди  гърчове - там, където едни мъже са умирали, а други са били награждавани. После обратното. Награждаваните също умирали, а други от другата страна били награждавани, за да умрат още по-усърдно. Питали ли сте се защо границите на старите европейски държави са така нагърчени, набръчкани. Това са предишни замръзнали войни. Разделени села. Напуснати къщи. Граница, която е направена от кости и хрущяли. Кости и хрущяли на врагове, на които днес им е все едно. Испанци и португалци.

Днес границата е неразбираемо тиха. Идиотска работа. Няма никой. Двата контролнопропускателни пункта са счупе­ни. Испанският е островърха къща, която няма врати и прозор­ци. Празна е и вятърът носи трънаци и треволяк навътре и вън от това КПП. Португалският пункт пък наобратно - седеше за­ключен с едни железни черни врати, чиито пиринчени дръжки сякаш току-що бяха излъскани от хора, които се нуждаят от до­кументи, за да пресекат границата.

Обаче граница нямаше. Изпочупените прозорци на КПП- тата са най-красивата гледка в моя живот. Роден съм зад кльон, Баща ми е служил на кльон. Помня граничния лист, с който се ходеше до баба ми. Помня добре охраняваните складове за ра­кети покрай Карлово. Кльон, два реда бодлива гъста тел, после още една ограда от обикновена плетена тел. Бразда, изорана почти фино, за да си личи - ако някой остави отпечатък на нея. Всичко това, половината ми живот е минала с идеята, че аз съм дотук. Оттам нататък са те. Обаче това вече не е така. Чудно е, обаче не е така. На границата между Португалия и Испания, две от най-враждуващите страни в историята на човечеството, нямаше никой. Тихото бръмчене на изморената ни кола и шу­мът от високата трева във вятъра бяха единствените звуци. Не е възможно. У нас казват - не може да е истина.

Обаче истина беше.

Открихме го. Голям бял камък колкото половин човешки ръст. От едната му страна, северната, пишеше ESP. От другата страна, южната, беше вдълбана буквата “Р". Никой не пазеше това място. Струваше ми се крайно невероятно. Камъкът е из­лишен. Излишен, като се има предвид как точно този камък и негови по-стари събратя са местени по метър навътре или километър навън и това е ставало повод за смърт и безредици. Граничен камък. Имаше преди време такава книга на български. Казваше се “Тишината на граничната бразда”. Ставаше дума в нея как едни смели български граничари с едно още по-смело куче на име Балкан се борели с брадати нарушители на родното спокойствие. Брадати (не знам защо) нарушители, които искали да избягат в капиталистическия свят или искаха да влязат навътре в социалистическия - за да отровят водата на нас, мирните граждани. Ебаси историята, ние й вярвахме!

Когато българите видят една мечта, те винаги си мислят, че тя не е възможна, дори да е осъществена. Мислят си, че ху­бавите неща са ненормални и нормалността ще се върне във формата на война между две епохи или две страни, или между Испания и Португалия. А истината е, че българите никога не са имали мечта да няма граници. Напротив - аз и българите винаги сме искали да има граница, защото сме имали винаги твърде малко държава и твърде кратко време за държава. Кой ще успее да ми обясни великолепието от това да няма грани­ци при положение, че аз винаги съм искал да се отгранича от турците, сърбите или гърците?

И логично - както винаги хубавата идея се е родила някъде другаде. И докато другите успяват да я реализират, то ние се радваме на липсата на граница само заради едно нещо - защото можем да отидем до Гърция, за да откраднем две шахти за ка­нал. Жестоко.

Човекът, който си е помислил как границите падат, сигурно не е много велик човек. Всеки от нас има налудни мисли. Но човекът, който си е повярвал, че това е възможно, е наистина велик. Инфра голям, неосъзнато огромен. Мисля, че се казва Робърт Шуман. Както и да се казва - такъв човек не може да се роди в моя град. Ще му се смеят и ще го набият още преди да си е отворил устата. Представете си идва един човек при вас и ви казва - дай да махнем границите. Айде бе?! Да махнем гра­ниците?! Я иди пийни още едно питие да се успокоиш... тоа па тъпак - какво му пречат границите... идиот.

Великите идеи са синове на идиоти. Но това не е достатъч­но. Трябва някой човек, още по-добре - група от хора, която да може да повярва. За да има Исус, трябват християни. Група хора, която да може да повярва, че идиотската идея е единстве­ната възможна, и другото е война, и вятър, и е от Лукавия.

Плаче ми се - идиоти в моя град и в моята страна има много. Но никога няма група хора, които да повярват на шантавата и (ся светът да е малко по-простичък и добронамерен.

Идете някой път на границата между Испания и Португа­лия. Ще разберете какъв паметник е белият заострен камък, на­правен от прахта на кости и такелажи на велики воини и мор­ски кораби. Великолепният разкош на една идея, видяла бял свят и станала причина империите да не си пускат кръв. Няма патетика. Има излишни граници. И повече от тях се намират в главите ни. В ограничените ни глави.

» Технически пояснения

Влизаме в най-големия град, който сме решили да посетим по проекта Черните Пътища на Европа. Това е Кашкаиш, част от Лисабон, Португалия. Там ни очакват първите уговорени срещи с български емигранти. Лисабон е прекрасен и горещ.

Караме се с Мария. Тя се ядосва на мен и аз се ядосвам на нея. Седенето в една кола със седмици може да ни накара да се намразим. Говорим си на висок глас как се създава един такъв прекрасен и горещ град. Аз й казвам за пореден път, че е достатъчно човек да си свърши работата. Да си почисти колата и да си оправи къщата, а като отиде на работа, да не подпира лопатата. А милата Мария ми обяснява, че за да заприличаме на Португалия, не е достатъчно само ти да си изчистиш колата, къщата и офиса - защото като излезеш навън, всичко друго е гадно поради простатата причина, че никой друг освен тебе не си с почистил къщата, колата и офиса. Мария вече крещи и ме ядосва, защото е права. Казва: Защото ти и да направиш това, дори ти да подредиш живота си - другите няма да го направят. И навън ще е същата мизерия, все едно ти нищо не си напра­вил. Навън никой нищо няма да направи, разбираш ли, казва Мария.

Побеснявам. Нямам аргументи. Казвам само ядно и високо: Ще го направят! Ще им еба майката българска! Ще го направят, ако ще турско да е...

Христо Митов мълчи на задната седалка. Той вече е немец и само се подсмихва. По едно време, след като е Мария сме се умълчали тъжно, той добавя тихо: „Няма да го направят. Поне не скоро...”

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 


Други статии от този автор



Коментари