КЛАСИКА
"Различни агонии" е текст на Мартин Карбовски, публикуван в книгата му "Черните пътища на Европа".
Различни агонии

Мартин Карбовски | 20/07/2020

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Боли ме от всичко, което обичам. Моята нация не е чита­ва. Нищо непоправимо, но е време да си призная какво мисля. Може да разберете коя нация е читава по отношението й към мъртъвците. В работата ми веднъж се наложи да търся гроба на отдавна починал човек. Покрай това търсене разбрах нещо ужасно. У нас гробовете на мъртъвците се пазят 15 години. След това се дават на друг. Най-често се случва така, че родни­ните на мъртвеца запазват гроба му и лягат до него след време. С очите си съм виждал цигани от град Раковски как полагат син в гроба на баща му, докато костите на бащата са отделе­ни настрани в един черен плик за смет. Не знам как е в други страни. Но когато видя българско гробище, ми става мъчно. Не защото е гробище, а защото е българско. Запуснато, неудобно като живота ни. Стегнато в лети с лош цимент правоъгълни­ци. Неестествено натъпкано. С много малко кръстове. Вместо тях - паметни плочи. Социализмът правеше това, спомням си. Слагаха петолъчка на гроба на християни. Слагаха големи мраморни плочи като разтворена книга. Само и само да избегнат кръста. Но самото избягване на кръста вече си е кръст.

Българското гробище е едно от нещата, където ще разбе­реш, че нещо между нас не е наред. Особено ако познаваш три­етажните гробища на Испания,

Триетажните гробища на Испания са направени с една осо­бена барокова красота и неподражаема архитектура.

Отдалеч  гробището прилича на малки къщички от приказка - калкани­те им гледат сляло към пътя, а лицата им навътре към двора на гробището. В тези къщички два на два могат да пребивават като в камери поне девет ковчега. Всеки си има врата, всеки си има надпис. Всяка къщичка под покрива има образ на Исус или носи кръст на билото си. Организация на смъртта. Уважение към костите. Някаква близост между мъртвите, която им по­мага да са по-близо до живите. Паметните плочи са малки, но красиви. Цялото място е широко, добре поддържано, има пейки и е по-красиво от повечето наши градове. Става дума за обик­новено селско гробище на второстепенен път в Северозападна Испания, не става дума за музей. Детайлите покрай смъртта също са важни. Може би в тях покрай смъртта животът пращи и искри най-много. А нашето гробище винаги прилича на мяс­то, където сме оставили най-близките си, но веднага след това сме бързали да се напием.

Винаги в чужбина съм се учудвал на еснафския техноло­гичен гений на западния човек. Той ще направи така, че асан­сьорът примерно да се превърне в произведение на изкуството. Един различен асансьор. Асансьор уникат. Сякаш западният свят е свят на малки манифактурки, които произвеждат различност. Сякаш източният свят е завод за унификация. Една обикновена дръжка за врата на запад изглежда като лята скулп­тура. Кранче за баня. Биде. Заключващ механизъм. Музикална кутийка. Една къща, правена с обич, трябва да е пълна с много подробности. Има такива къщи и у нас - и в София, и в Русе. Но у нас забвението е унищожило тези къщи. Извън Балкани­те украсяването, излишното, нефункционалното показва пре­възходството на духа на западния човек над времето. На Изток у нас времето винаги побеждава. Хаосът и запустението ние представяме като своя втора природа. Как ми се щеше да не е така. Сякаш сме от различни клубове по интереси, сякаш на­шите гробища не са християнски.

 

Европа - християнският клуб

 

Европа има един особен проблем. Няма да успеете да по­знаете. Това е проблемът на друговерския мъртвец. Ние не успяхме добре да разберем този проблем, защото идвахме от страна с едно християнско и едно турско гробище. Проблемът ни бе описан накратко от един английски турист, който взехме на стоп в Испания малко преди да ни се развали колата. Мом­чето (на около 30) се казваше Джон Смит и беше видимо пил нещо още от обяд. С него се разприказвахме за видовете гро­бища по света, понеже Джони твърдеше, че е пътувал много. Той ни наведе на някои мисли, които ви предаваме днес почти телеграфически.

Джо, Англичанинът: Ако вие сте видели едно християнско гробище, то се оказва, че с прилива на милиони чужденци от различни вероизповедания се налага да се търси решение за друг тип гробища. Различните етнически и религиозни групи държат да удължат гетото си във времето - трябва им гробищен парк, който да не е християнски.

Ще го приемете на майтап, но в Лондон е имало молби за определяне на място, където да може да се извърши вуду риту­ал по погребението на някакъв стар вожд на ямайски клан, до­шъл преди десетина години в Англия. Било му отказано на този клан, твърдеше англичанинът, но как е погребан после вуду во­ждът, той не можа да ни обясни - едва ли е погребан с артиле­рийски лафет и държавни почести. Сигурно са го залели с ци­мент в някое мазе. Тази история съвпада и с градската легенда, че примерно в София, където вече има много китайци - тези хора нямат свое китайско гробище. Сякаш не умират. Същият виц имаме и в Лондон, учуди се Англичанинът - всъщност ви­цът реално е какво ядем ние, когато си поръчваме китайско, в контекста на това къде изчезват одъртелите китайци.

Но сериозно, каза Джон - в големите градове този въпрос вече е почти решен тихомълком. Покрай големите мюсюлман­ски храмове се правят гробищни паркове за други вери. По­край синагогите - също. Но когато в по-малките населени места друговерците са единици, то се оказва, че те не могат да бъдат заровени при християните. А няма къде наблизо да бъдат заро­вени. Така се оформят областни, да ги наречем “емигрантски гробища” - те са далеч от малкото населено място, където е живял Али Хюсеин и семейството му. Али Хюсеин, неведом приятел на нашия леко пил англичанин, бил мирен човек, не бил много вярващ, рядко е ходил да прави намаз, но децата му като признателни деца щели да изровят цяла Испания, за да го сложат на осветена от ходжа земя. Испания е доста чувствител­на на тази тема - тя още не е готова като Франция и Германия да разреши такова мъртвешко присъствие. Наричат тези гробища често “граждански гробища” - просто там погребват различните религии, а всеки осветява земята им както дойде.

Това идва да покаже бъдещия проблем на една мегадържава - разсъждаваше Англичанинът. Доколкото папата може да има думата в нашия модерен свят, то мегадържавата трябва да се опита да си остане християнски клуб. Но това не става, така както и Англия не успява да бъде само англикански клуб. На­последък това съвсем не се удава на Европа - на Балканите се пръкнаха изцяло мюсюлмански държави, а във Франция цели кантони и преградил вече живеят по техни си религиозни и вътреобщностни закони.

Наспорти либералите в мегадържавата трябва да споменем общото ни мнение е Англичанина, че мултирелигиозността на американски принцип няма да доведе до никъде. Европа е била и трябва да си остане християнски клуб. За това говореше и ста­рият французин Жилбер - няма смисъл да емигрирате в Европа, ако си носите коза за заколение и се опитвате да пиете кръвта й на публично място. Няма да има смисъл от самата идея за Европа в деня, който казват, че не е далеч - когато в Европа мюсюлманите щели да се изравнят с християните. Със сигурност никой не иска от емигрантите да си сменят вярата. Но ако се уповават на един добре подреден и технологичен свободен свят, то те трябва да са наясно, че религията в този свят играе съвсем третостепенна роля. Европейците май са забравили как се роди техният просперитет - когато престанаха да робуват на религията си. Въпреки това те днес допускат хора на територи­ята си - хора, които не просто робуват на религията си, но имат и косвен план за дехристиянизация на континента.

Оказва се, че Европа като държава доста прилича на Бъл­гария - отвън нещата са представени безпроблемно и розово, но вътре бълбукат въпроси, на които никой няма отговор. Въ­проси, които създават страхове. Джо Англичанинът ни показа изрезка от английски вестник - в запазената статия се говореше за Еврабия, нов континент, който съдържа в себе си Мала Азия и всички страни от Средиземноморския басейн. В този съюз нямаше да има нищо страшно, ако не се споменаваха данни от раждаемостта на различните нации, обединени вече в мултиетнически държави. Оказва се, че има демографска разлика на съвсем расов принцип - белите хора са спрели да се раждат и да се продуцират, докато южните страни от средиземноморския арабски басейн неистово се опитваха да се плодят и да раждат бъдещата черна емиграция на Стария континент. Но както каза Англичанинът - ние днес не сме умни да започнем да мислим върху този проблем. Дано утре сме, добавихме ние. Европа трябва да е християнски клуб. Цветът на кожата няма значение. Но религията има. Не за друго, а защото на Стария континент просперитетът, успехът на доброто живеене като пеницилин, като плесен се появява едва тогава, когато в Европа престават да си търкат религиите една в друга - от което непрекъснато да се пораждат искри.

» Техничеки пояснения

Интересно но факт - в цялата държава, наречена Европа, може да разчитате на нашите застраховки и на пътна помощ. Системата проработи въпреки ужасния наш балкански късмет седмица след като беше изтекла гаранцията на нашия пикап, той се развали сериозно - още при влизане в Испания даде проблеми с акумулатора, а после започна да загрява, което ни пре­чеше да ползваме климатика и да пътуваме нормално. Появи се | пътна помощ - огромен черен човек на име Лио. който ни даде от добротата си и тока си, но не можа да ни помогне повече, а ние си платихме обилно. Важното е, че системата работеше. Застраховайте се.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

 


Други статии от този автор



Коментари