Разговори с французи

Разговори с французи

Мосю Жилбер ни заговори сам. Стар французин, единстве­ният който беше навит да говори немски и английски на цяла­та френска територия - някакъв предател по техните стандар­ти. По-късно установих, че той всъщност е доста приятен и прикрит френски алкохолик, който виси в селската кръчма на Дьовен, близо до градчето Грю, ако въобще се произнася така, иначе се пише като думата “сиво” на английски. Като разбра, че сме българи, първото нещо, което ни каза, беше да не се лъ­жем. Ние не го разбрахме добре и веднага го питахме в какво не трябва да се лъжем. Той ни каза просто и на френски нещо, кое­то разбрахме - да не се лъжем в това, което виждат очите ни.

Изключително як евроскептик бе старият Жилбер Вердо. Жилите му бяха като източен евроскепсис, мускулите му като отпуснат песимизъм на тема бъдещето. Той говореше с нена­вист за всякакви евросъюзи. Непрекъснато повтаряше обръще­нието мон шер, въпреки че бяхме трима на масата, заедно с Ма­рия. В един разговор винаги има момент, когато или разговорът ще стане, или всички ще станат и ще си тръгнат в различни посоки. (Е, в моята страна всички стават и се сбиват в този мо­мент на разговора)

Такъв момент на разговора настъпи, когато съвсем обидно и на английски му казах, че говори така, защото в Евросъюза Франция просто губи блясъка си и имперската си същност. Ка­зах го просто, за да уцеля посоката на разговора. Той отвърна - така е, мон шер. Франция вече няма с какво да се гордее. Защо, питаме смутено ние, сакън да не се обиди единственият фран­цузин, готов да разговаря с пас на немски и английски.

Защото Франция е кошчето за боклук на Африка, каза рязко старият французин и направи един от техните балзашки моно­лози, които ние предаваме съвсем неточно, разбира се. Фран­ция е приютявала, казва човекът, хиляди, милиони емигранти. Примерно белите руснаци (рус блан). Те носеха на Франция дух, мон шер, а Франция им даваше земя. Даваше им и гроби­щето си - къде да умрат. Примерно бягащите алжирци - Алжир е Франция, те идваха тук и носеха френски дух. Франция е да­вала земя на полинезийци. Ние французите поканихме всички да дойдат в къщата ни. Те, каза Жилбер (64), дойдоха и Фран­ция се разми. Се вре, мон шер, наистина.

Границите, говореше старецът, бяха филтър. Пускахме едни, гонехме други. След 1992 година никому не е отказано преби­ваване. Преди всеки черен идваше и си търсеше работа. Днес всеки черен идва и си прави квартал. Не можеш, мон шер, днес да минеш през неговия квартал. Създадени са малък Алжир, малък Мароко, малко Мадагаскар, малко Френска Гвиана. В Марсилия акостират всеки ден неколкостотин емигранти само от Африка, драги. Това е във всеки голям град. Вълната еми­гранти не стига до селото. Те живеят в град, мон шер, защото в собствените си страни са живеели само на село. Градът дава вода, ток, помощи, магазини, дава ти шанс да станеш престъп­ник. В селото престъпникът си личи веднага, в града бандата не може да я различиш от тълпата.

Те идват и не искат да си махнат тюрбаните от главите - (никой не знаеше думата чалма на никакъв език от седящите па масата). Но искат да работят в офиси и да ползват мобилни телефони. Културата на тюрбана и шарените дрехи не може да се съвмести с френското. Те носят тюрбани и слагат забрадки, а след това искат децата им да учат във френско училище за ракетите “Ариана”. Вече дори не искат да учат във френско училище, мои шер - искат да учат в тяхно си, на техен език. Тогава, попита Жилбер - какъв е смисълът да са във Франция - и ни изгледа победоносно. В тяхната страна, с тяхната кух­ня, хигиенни навици, тяхното медресе (религиозно училище), с техните правила между мъжа и жената - за какъв дявол им беше да идват във Франция?! (чичото каза merd, не каза “дявол") Като ни видя какво вечеряме (шницел и френч фрайз), ста­рият французин направо побесня, размахваше театрално китка­та си и даде още един пример. Започна да говори за смъртта на френската кухня. Американците разстреляха, каза той, френс­ката кухня. “Ън америкен” е най-често срещаната дума в кули­нарните магазини. Опростяването на нещата убива Франция в най-слабото й място - черния й дроб. Гъшият черен дроб вече не е културен феномен, мон шер, кус-кусът го измества. Изник­ват магазини за “интернационална храна", оревоар на дижонската горчица. (Ние видяхме тези магазини в Италия по-късно: пише “интернешънъл фууд” и отдолу са изредени няколко африкански държави плюс надпис на кирилица “есть холодная водка”.)

 

Жилбер - още Жилбер

Америка иска целият свят да бъде направен по неин обра­зец. Всички нации да станат емигрантски нации. Няма по-ле­сен начин от това да махнеш границите и всички да ти дойдат на гости. Това обаче не са туристи, мон шер, това са емигранти - къде ще живеят, какво ще ядат, дали ще се къпят - това е част от подробен списък, който не интересува дори самите америка­нци. Ние обаче сме Франция, тя не е подготвена да бъде Амери­ка. Франция куца, драги, емигрантите я съсипват.

Съвсем невинно опонирах на Жилбер, че ако турските гастарбайтери в Германия (няколко милиона души) спрат да работят, за три дни немската икономика ще рухне.

Това не е така, каза французинът кисело. Пиеше само някак­во гъсто червено вино, пи много, защото му доливаха. Герма­ния и Франция, сигурно сега и България - създават икономики сами. Едва после идват емигрантите и започват да цапат. Ние плащаме едни от най-големите заплати и социални помощи в Европа. Във Франция е прекрасно да си черен и безработен. За тези години, повече от сто - емигрантите във Франция можеха да станат фермери или да основат бизнес империи. Черни фермери няма, империи има, но те са нефтените представителства на арабите.

Питаме го: Защо допуснахте да стане така, нали сте изобретатели на републиката, французите са политически активни хора, как така я опропастихте тая Франция, не се ли усетихте?!

О, мон шер! - каза Жилбер, мосю Вердо, ние сме длъжни да бъдем либерални към себе си, следователно и към другите. Това е нашият капан. Модерните хора са либерални кретени, които не осъзнават, че свободата носи заплаха. На нашето повдигане на вежди френецът каза просто - не бива да се дава свобода на онзи, който ще я забрани.

Ето така звучи днес Марсилезата:

Не бива да се дава свобода на онзи, който ще я забрани!

Ние подаряваме днес свобода на хора, които я мразят. Не­щата се объркаха - преди свобода беше една жена да има пра­во да гласува. Днес във Франция има жени, които се борят за своята свобода да не гласуват. Борят се за неравенство, някакво тяхно разбиране за права и свободи. Борят се за многоженство и за религии, в които се пие кръв. Търсят свободата там, където ние оставихме робството.

Сигурно си почитател на Льо Пен - казах му аз. Не съм - отвърна спокойно френецът, - последните десет години гласувах само срещу евроконституцията.

Аз съм възпитаник на Чуждестранния легион и не мразя черните - там черни и бели се биеха за Франция. Сега бият по Франция и черните, и белите.

Кои емигранти са най-опасните според теб? - питаме го. Мароканците, казва Жилбер, те са скакалци. Има цели райони на големите градове, където са извадили жиците от стените на къ­щите си и живеят като в пустинята. И у нас имаме такова място, светваме го - в един от най-големите ни градове. Мароканци ли? - пита Жилбер и очите му блестят от надежда да е прав. Нещо подобно, казваме му ние и затъваме в обяснения за цивилизационния избор на циганите в Столипиново. Ще дойдат и при вас, клати глава старият френец. Чакайте ги. В деня, в който те дойдат в България, ще знаете, че вече имате силна икономика. Буцата сирене се познава, че е узряла, когато дойдат мишките - мосю Вердо говореше красиво и изглеждаше като френски капитан, който току-що е разбрал, че туземците са пратени от англичаните, за да подпалят флота му. Беше облечен почти целият в черно, носе­ше някакво подобие на старинна яка, със сетре и лачени обувки.  Някакъв стар Д'Артанян, който не може да се справи с обсадата на Ла Рошел, но основният му проблем като на истински фран­цузин явно е лошо приготвената вечеря. Ние се влюбихме в този достоен френски чичо, макар че на няколко пъти в кръчмата той получи упреци от кръчмаря зад тезгяха за това, което говори. По най-емигрантския начин обаче ние смесвахме няколко езика, за да се разберем и явно се бяхме вкарали в доста интересен славян­ски филм. На Жилбер му беше приятно да говори с нас, особено когато видя, че записваме думите му - въпреки че в началото ни помисли за хора, които си търсят работа по нивите - в този район работели доста румънци и украинци.

На тръгване французинът ни каза да се пазим от арабите. Ние го попитахме - какво толкова повече имат арабите, че да трябва да се пазим и съобразяваме с тях. Жилбер вече доста пиян ни каза: арабите имат вяра и деца, които могат да съборят всяка крепост. Не пускайте арабите, мон шер, в квартала, където сте родени.

Искахме да направим филм с този страшен французин - на следващия ден обаче телефонът, който ни беше дал, не може­ше да бъде избран нито от хотела, нито от нашия роуминг. За­гадъчното му изчезване го направи още по-интересен и велик. По-късно от Франция видяхме само прахоляк и претенции. В големите градове не влизахме въобще, ако не се брои едно объркване в Бордо. Но именно в Бордо се опитахме да засне­мем на фотолента това, което говореше старият Жилбер - на една изрисувана с графити трамвайна спирка седеше изискана стара френска госпожа, облечена с шапка и дантели. На другия край на пейката седеше дебела млада негърка, облечена в ша­рена нощница, и ядеше семки (крайно необичайно за други на­ции освен нашата), като от време на време подвикваше нещо на някакви мотористи. На втори план отзад седеше един надпис над затворен стар магазин, който твърдеше, че там се продават евтини американски стоки.

Сигурно за това говореше Жилбер.

Смъртта на френската кухня. Наистина я видяхме. Станала е леко излишна, ако може да се каже за нея и за френската любов, че някога могат да бъдат излишни. Френската кухня държи ко­ричката на хляба да е хрупкава. Това е велико-трудна организация да напаснеш хрупкавостта на коричката с топлината на готовия хляб към глада на неслучайния французин. Велико майсторство.

 

А ние ядохме “ън америкен”. Хляб и майонеза с малко шунка от прасета, които не са виждали слънце. Отново караме сред царевица. Мисля, че сме покрай пътя Е70. Ън америкен! Царевица! Е 70. Европа е един голям стар град. В сравнение с нея всичко е село.

 Технически пояснения

Докато пътуваме, се поддаваме на сравнителен анализ по отношение на различните европейски тоалетни. Става дума за хотел­ски стаи и прилежащи им сервизни помещения, а не за ареалите (тираджийски оазиси), където можеш да се изкъпеш и обръснеш. Понеже замръкваме на различни места, някой път спим в нещо като туристически шофьорски спални, друг път в малки замъци, за които се твърди, че са еднофамилни къщи. Във Франция свик­нах да виждам тоалетната като място, където можеш да се разхож­даш и да пишеш стихове - пространство с тоалетка и писалище. Има и няколко стола - не знам за какво служат столовете в една тоалетна - може би ти да си в състояние на голяма нужда, а някой до теб, твой близък, да седи наблизо.

Отчитаме, че хората по света серат нашироко, в цели стаи, с високи тавани. А ние вечно серем в некви дупки. Балканската тоалетна прилича на вертикален гроб. Тя е от дъски и ако трябва да я обяснявам на Европа, всъщност представлява ковчег, изправен и поставен върху най-тясната си страна. Независимо дали е на село или в панел бг кенефът е клаустрофобичен, сякаш направен така, че да ти е тясно и да се чувст­ваш голям. Кубчетата, в които разполагаме телата си, са фактор на нашето творческо и комбинативно мислене. Видяхме тоалетна с огромни витражи, гледащи към поляна с кладенец - отвън нищо не се виждаше, стъклата бяха огледални. Не можехме да си я поз­волим, само ни я предложиха, а ние само я разгледахме. Имаше и другата крайност - тоалетни и душове кабини, като във филм за далечно космическо пътуване, което налага криогенен сън.

Имаме вече и формула за изчисляване на потискащия кенеф. Тя твърди, че ако лактите ти се опират в двете стени на кенефа и си на 33 години - значи е трябвало преди време да емигрираш някъде в страна с по-широки разбирания за живота. Същата формула не казва нищо за тоалетните на двора, в които няма течаща вода. Те са забранени в ЕС. Ура.

 

Аркашон, (Фр)

Стигаме до Атлантика в град с лесно запомнящо се име на кашон. След кратко лутане (в селата е по-лесно) намираме една френска бабичка хазяйка, чиито предци със сигурност са били санкюлоти - беше слаба и злобна, сякаш не е яла добре от Луи Четиринайсти насам. Но образът на френската бабичка хазяйка е доста по различен от нашия - тя ни прие в кубинската си къща и вътрешен двор с Bluetooth на ухото. Много е строга и вместо да говори - вика. Ние обаче сме щастливи, защото имаме въз­можност да видим океана - за първи път сме на източния бряг и бързаме да стигнем до водата. Красотата е сериозна. Океанът е модерно място. Обещал съм, че природни гледки няма да има в този пътепис - ако някой иска да види океана, да хване влак, автобус или стоп и да гледа рубинено-тюркоазените залези в Бискайския залив колкото си иска.

На брега на Атлантика няма почти никого. Срещаме Мом­чето, което говори с морето на някакъв френски език. Разхожда се по пясъка, крещи и се смее, говорейки по жицата на телефо­на си, която влиза в ухото му. Самотен е, но споделя с някого нещо весело. Къдрава коса, източено бяло лице, аристократич­ни крака и движения.

Оказва се българин - трето поколение емигрант, въпреки че дядо му, когато е тръгвал да емигрира, винаги е повтарял, че Франция е страна, където чак третото поколение емигранти се признава за хора - другите две поколения са нещо като емиграционен курбан. Ние му се радваме и той ни се радва - казва се Стефан и току-що е затворил на приятелката си в Канкун. Мек­сико, където тя е на някакъв приятелски трип. Там е рано, но тя била доста пияна и му е казала, че го обича. Доколкото успях да разбера, май беше някакво черно момиче, но се посвених да задавам въпроси за цветовете на кожите. По-скоро основният въпрос беше - какво правиш тука, човече. Стефан говореше до­бре български като човек, който цял живот е бил французин вСофия.

Стефан (Аркашон, Фр.): тук е дошъл дядо ми преди 90 години. Сега той е погребан в родното му село в България, се­мейството ми направи много разходи, за да изпълни послед­ната му воля, която много изненада всички. Дядото на Стефан никога не е заявявал носталгията си и не е досаждал с някаква тъга по миналото. Стефан днес има малка фирма за софтуер, знае няколко езика и превежда софтуер. Изглежда малък, но има повече от 30 години. Родителите му са на някакъв остров. Картинката покрай това момче беше много френска и приятна - просто за целта трябва да имаш един дядо, който да емигрира преди 90 години. Сиреч някъде 1917-а. Стефан не помни дядо си добре, повече му е разказвано. Ходил е няколко пъти в Бъл­гария, но нещо не разбира нещата там.

Стефан: Имам усещането, че там е някакво много старо място, някакво село, от което не се срамувам, но не мога да жи­вея в него. За мен няма емигрантска дилема, аз съм французин и животът ми е френски. Честно казано, не споменавам често за българския си произход - просто не ме питат и не става дума. Смятам, че дядо ми е направил добре, когато е дошъл тук. Ка­зали му да не остава във Франция, да се опита да стигне до Америка. Но той бил обущар, а това е уважавана професия във Франция.

Днес семейството пази фирмата на неговия дюкян - нами­ращ се някъде в Латинския квартал в Париж. Този дядо цял живот се опитвал да възпита децата си като французи, да им даде възможност да не се раздвояват (израз на Стефан), а после изведнъж - искам да мс заровите в Лещен. Момчето ни беше  сигурно за селото на дядо му и как се изговаря. На нашия комплимент, че говори добре български, той каза, че говори така повече от шест езика, като единият от тях е арабски. Стефан не беше женен, единствено дете е в тази френска вече фамилия, няма дори братовчеди. Такива успешни истории на тема еми­грация сигурно много ще се харесат на публиката в България, си помислих аз. Само че никой не отчита какви въшки са го яли дядото на Стефан, за да може нашият хубавец днес да се нарече французин. Изпитвам ревност към емигрантите, не знам защо. Но се радвам за дядото на Стефан - в годината, когато “Аврора" дава залп, че нещата са станали сериозни и богатите хора вече не са симпатични на тази планета, той зарязва всичко и отива да кърпи френски кундури. Може би е избягал от фронта преди Войнишкото въстание, а може да е бил военнопленник. После е преживял цялото великолепие на 20-те години на миналия век, 30-те и зараждането на фашизма, после войната, Съпротивата, после вълненията през 68-а и живеенето отвъд желязната заве­са. После е починал старецът - по наши изчисления в края на 70-те години. И на всичкото отгоре тогава решил да се върне. Явно за първото поколение емигранти връщането е задължително. Ето с такъв човек бихме искали да поговорим и да сни­маме.

Стефан: Дядо ми е ползвал Францията за нещо като инку­батор, като градина, където е дошъл, оставил е семето, имал две дъщери от жена си, също българка, построил е оранжерия­та, отгледал е разсада и е решил да се връща - което изненадва всички. Навремето моите родители са имали много проблеми, за да го погребат в България - тогава всички са искали да бягат на Запад, а един мъртвец е искал да се върне в родината си, ко­ето е озадачило много българите.

Дядото на Стефан се казвал Горчо. Сигурно ще е еднакво изненадващо, ако някой българин тия дни направи обратното на дядо Горчо - да живее цял живот в България и един ден да каже - искам да ме погребете в Европейския съюз. Къде - все ми е тая. Само да не съм в Орландовци. Интересна история би се получила. Хората са в правото си да живеят, но и да бъдат  заровени на различни места - не бях се замислил какви казуси ни предлага днешната лична свобода.

Питам Стефан дали е чел някакви български поети. Само детски книжки, каза той и спомена Митко Палаузов. Неведоми са европейските пътища господни.

Момчето, което говори с морето на някакъв френски език, ние изоставихме при поредното позвъняване от Канкун, Мек­сико. След два часа, когато се върнахме на кея, видяхме отдале­че, че Стефан още говори и ръкомаха весело на приятелката си, сякаш не ги дели цялата атлантическа пустош, а са един срещу друг и имат всичкото време на света. Още говореше. Не зная защо си помислих, че ние, тоест аз, сме безнадеждно остарели това, което се случва на Стефан, да се случи на нас. Безнадежд­но остарели сме. В магазина за щастие пускат срещу лична кар­та, издадена в Шенген. Трябва да си млад, за да влезеш. Трябва да си наистина европеец, за да знаеш какво да си купиш от този уж свободен магазин.

Миди

Причината да се разделим със Стефан - той е бил по рабо­та в Аркашон и бърза за следващия ден, когато (разбираме с учудване) трябва да работи върху софтуер за производството и обработката па стриди. Има такава професия - само да я има и някой ден и в моята страна...

А нашата група, която все по-трудно се контролира и все по-скъпо ни излиза, решава да вечеря като бяла туристическа група в ресторант на кея. Тъкмо сядам и си поръчвам внимател­но една скромна бутилка бяло вино, когато до мене се подпира един човек с охлузени дънки и пита следния въпрос:

Че го смачкаш ли бутилчето?

За малко да кажа “пардон” като един доста стреснат кул­турен човек, забравил произхода си. Това е Дамян, който сам себе си нарича Тато и се представя като гид на руснаци и бъл­гари по това крайбрежие. По-късно разбираме, че е гид само на масов принцип - ходи по масите и прави компания на ча­шите на ларж туристите, които трудно могат да срещнат свои сънародници. Паразитен тип, Тато беше едно от нещата, от които съвсем честно поисках да се отървем още при запоз­нанството. Въпросът "че го смачкаш ли бутилчето?” означа­ваше дали ще се справя сам с една бутилка бяло вино, защото поръчката дойде, когато колегите ми бяха отишли до кварти­рата. В началото реших да не се правя на изискан гад, който се срамува от диалекта на своите сънародници, но постепен­но добих аристократично намерения да разкарам тоя як бай Ган, който вече ми казваше наздраве.

 

Винаги съм смятал, че образът на Бай Ганьо е патологизирана идея на липсата на нормално самочувствие у българите, но този си беше много истински. Като размяна срещу някол­ко питиета и морска храна получихме нелош кратък купон, в който присъстваха реплики от сорта - “земи утрепи таа скари­да” (означава да изядеш скаридата) или изречението ‘‘га съм гладен, най-много ми са ибе!”. Всъщност поминъкът на Тато беше да води клиенти в това заведение и имаше норма - да пълни две маси за една вечер. За работата си получаваше хра­на и нищожна сума в евро. Но това му стигаше - той се беше присламчил в нечия квартира на някакви българи и така я ка­раше вече повече от четири години. Като го питахме какво прави през зимата, той ми обясни, че има няколко далавери и че едната от тях е да праща стари телевизори в България, а другата е още по-интересна - да прави проблеми на охраната по супермаркетите, докато неговите авери крадат разни неща. Основно - да разбере къде са камерите в един магазин и да ги нарисува на групата. Самият той не краде, но преди се е хра­нел с кредитни карти и подмяна на баркодовете на скъпите стоки с евтини такива.

Взимаш един баркод от евтина консерва и го залепяш върху баркод с гъши дроб. На касата, ако е тъпканица, рядко те забелязват, а ако те хванат, винаги можеш да набедиш някой от персонала на магазина.

На предложението ни да се снима в наше предаване той каз­ва, че много ме уважава и ме е гледал по теуевизията, обаче занаятът му забранява да се снима. Тато сериозно твърдеше, че има занаят. А на въпроса има ли се за беден човек, той обясня­ва, че бил “миди” - средна класа. Непрекъснато се пипаше по чатала, както много мъже правят това у нас - с един пръст, като подвикваме. Което не знам защо - но ми се стори много неу­местно във Франция и доста приемливо в София.

 Технически пояснения

Съдайки по срещата с Тато, който не знаеше и дума френски (като нас), но и дума английски не знаеше, трябва да признаем, че:

За да живееш в Европа (а може би и въобще на планетата), трябва да знаеш 3 думи.

Първата е "проблем!”.

Втората е "ок!”.

Третата е “мартини бианко!”.

Всички тези три думи трябва да се произнасят със съответ­ната интонация, накрая маркирана от препинателен знак - ок?

Ако много закъсаш, последната дума е “катастрофа”, която според мен е сръбска дума.

За да обясниш, че имаш нерешими проблеми, няма такава дума. Защото нерешими проблеми в Европа няма. Има мартини бианко. И сухо мартини. Хиляди прекрасни места на планетата се провалят пред очите ти, защото няма широк спектър на ал­кохолния асортимент. Във Франция не е така. Има абсент. Има всичко и всичко е скъпо. Скъпото пиене помага. А преди да емигрирате, трябва да знаете нещо много важно - евтино пиене в Европа няма. Знам, че това ще накара много хора да си оста­нат вкъщи, затова ви го казвам.

 

Миди за ядене

Как се ядат миди във Франция? На брега на Атлантика, сред музика и светлини в един обикновен френски малък град миди се ядат много. В ресторанта в Аркашон ставаме свидетели на истинско ядене на миди, така както трябва да се яде - естестве­но, вкусно и небрежно. Правеше ни удоволствие цял час да гле­даме как семейство млади мъже хомосексуалисти ядат миди и общуват с малко думи, гледат се любовно и се радват на модерността и страната си.

Как се ядат миди във Франция ни показаха точно тези бели, почти с прозрачна кожа французи. Миди се ядат, като със сдво­ените черупки от една празна мида се щипва ядката на другата мида. С едната се щипва другата. Ползват я за прибор. Мидите се ядат с пържени картофи. И се изяжда огромно количество. Всеки от тях, двамата френски педерасти, си имаше тенджурка и джуркаше в нея мидите си. Ядяха вкусно, облизваха си пръ­стите. Единият отпива. Другият клати глава. Музика, лъчи. С усета си на жена, която има нужда от любов и пример за любов, Мария ги усети и каза, че много жени не могат да разчитат на точно това отношение, което вижда тя за първи път между два­ма мъже. С усета си на хетеросексуални мъжката част на еки­па усети лека завист и причудливо балканско смирение пред чудесата на любовта. Дори и тази любов, която католическата църква не одобрява. Просто ни беше приятно да ги гледаме - усмихнати и самодостатъчни хомосексуалисти, които ядат миди с картофи в тенджурки. Казах на Мария: те се гледат така, както ти никога няма да гледаш никой мъж. Не е достатъчно човек да обича. За обичта трябва и добра организация.

Непрекъснато из малките селища на континента ние срещахме неприкриващи връзката си хомосексуалисти. Едни приятни лесбийки със своя WV Eos кабриолет ни показаха цяло шоу, докато карахме успоредно дълго време по един от широките пътища из Франция. Мисля, че номерът им беше германски, от друга страна, някой балканец би помислил, че номерата им са курвенски. Лесбийките, почти като в “Телма и Луиз”, ни по­казваха езици, целуваха се, пускаха на вятъра шаловете си и демонстрираха модерно щастие, което няма нищо общо с дър­жавността и политиката. Демонстрираха щастие, което извира­ше от утробите им - свободните им утроби, които не желаят да видят вътре в себе си мъжки присъствия, демонстрираха любов - така непозната и неясна у нас. В такива моменти човек раз­бира, че харесва хомосексуалисти - или поне това, което е като разрешение за тях - нещо като гаранция, че разрешенията ще стигнат и до теб.

Като истински балканци нашата група завистливо комен­тираше френските хомосексуалисти, ядящи миди в един сел­ски морски френски град, дълго говорихме какво ни липсва на нас - за да имаме това, което те притежават. Най-интересната снимка, която направихме на такива двойки, беше на едно чер­но момче, с едно бяло такова момче - опитахме се да ги снима­ме, те нямаха нищо против, дори се поопипаха и се целунаха няколко пъти заради нас, но после се оказа, че черното момче почти го няма на снимката. Сигурно беше заради режима на фотоапарата, който беше настроен в България, явно настроено но български, фотото не искаше да пусне черното момче да це­лува бялото момче. Щура работа.

Така завърши нашата сериозна и първа приятна френска ве­чер от това пътуване. Нямахме много възможности да я караме охолно като в Аркашон. Затова просто седяхме ние с Мария във Франция, а около нас хората ядаха миди и раци. Бялото сладко френско вино действа. Мислим си. Един ден нещата ще се про­менят и раците ще ядат хората.

Нещата винаги се променят, за да се запази балансът. Днес хората ядат раци, утре раците ядат хора. Трябва да си българин, и да ти хрумне такава мисъл. Невероятно е да си българин.

Бабичка хазяйка

На следващото утро се събуждаме с разкошно прозрение. Самочувствието е географско понятие! Колкото и да ми говори­те за гордостта, че съм българин, може само да ми призлее мал­ко повече от няколко бутилки сладко френско вино през лятото. Самочувствието се крепи на завоевания и реални постижения. На свобода, която си извоювал сам. На жестокост, която си уп­ражнил върху други народи. Няма как да се гордееш с жесто­костта, упражнена върху тебе. Няма как да се гордееш (много) с гордостта, че си оцелял. Цялата схема на българската гордост се крепи на идеята, че сме оцелели през вековете. Оцеляване­то обаче е план Б. Идеята беше друго. Идеята за надмощие на дедите ни, която да перифразираме днес като национална гор­дост.

Не че няма с какво да се гордеем. Има. Но българската гор­дост винаги ще прилича на малко дете, оцеляло след жесто­ки родители и попаднало в свят със стари сребърни прибори. Ние не знаем как да се държим. Не знаем какво да говорим. Не знаем какви правила да спазваме. Не знаем, че всъщност няма правила. Има география и прилежащата й арогантност и само­чувствие. На големия град над селото. На центъра над провин­цията. Равенството между нациите е безнадеждно неслучила се селска мечта. Оттук нататък ни трябва стратегия, жестока стратегия и самобичуване, докато постигнем онази география и онова нужно нам самочувствие. Ние обаче правим друго - ви­наги превръщаме дефекта в ефект. Каква е тази стара госпожа Европа, че да ни казва как да живеем!

И дори да ни казва кога да ставаме от сън. На следващия ден замотани в лек махмурлук и мисли напускаме хотела малко след 12 часа. На прага ни посреща онази наша френска кльощава баба хазяйка с Bluetooth на ухото си, която навсякъде във Вселената е една и съща - и на Алфа Центавър, и във Вършец, и в Аркашон. Тя е зла и опитна в злостта си. Оказва се, че трябва за платим две нощувки, защото е трябвало да напуснем стаята й преди 12 часа. И сега трябва да платим двойно.

Често се случва така, че заради имиджа ни на прости и лоши хора българите често стават жертви на лошотията на модерния свят с хубавия имидж. Спомените ми колко пъти са ме прецаквали на европейска територия са много - точно толкова, колкото и моите профански прояви. Интересно обаче нашите профански прояви са нашият имидж. А техните лошотийки някак не изпъкват.

Тази баба обаче не знае с какво се захваща. Човек, който има опит сред кървавите полета на бабите хазяйки от Созо­пол, София или Вършец (наистина Вършец), е винаги готов на такива сблъсъци с радост. Няма да платим, казвам честно на бабичката и усещам, че самочувствието е географско понятие, но освен това е и хулиганско понятие. Две нощувки няма да платим. Спести си ги от закуската, която така и не ти опитахме. Леко смекченият ми тон беше грешка, защото бабичката започ­на да фучи на френски диалект и забрави острите си английски думи. Тя ме кълне и аз я кълна. Думите й могат да бъдат опи­сани с пиктограма: черепчета,гръмотевичка, кости, юмруци, черепчета...

О, френска хазяйко! Сблъсъкът на културите ще те умори тебе! Какво знаеш ти и твоят Bluetooth! Аз идвам от страна, където хората ядат хляб и сол и си мечтаят за лук. Аз идвам от страна, където вечер се пие половин литър ракия, за да можеш да заспиш. Аз идвам от страна, където детското списание PIF с играчка беше най-великата ми детска мечта. Аз съм онзи, кой­то уважава света ти, но не е готов за твоите измамни правила. Дори и да си права, бабичко, дори и да си права. Няма да ти платим и сантим повече от това, което прибра вчера предвид­ливо предварително от нас. Знаеш ли ти кои сме? Ние сме бъл­гари и ставаме, когато си искаме. Ама на стената пишело кога се сдават стаите. Пише, обаче ние не знаем френски, немският ни е много лош, а английския текст решихме, че сме разбрали, без да прочетем докрай. Няма да платим, френска бабо! Ние сме източни лайна, пази се от нас, пусни ни да минем. Ти си просто един лош сън - ние ще оцелеем въпреки тебе, защото сме тези, които не спазват правилата. Ние сме правилата, защото сме и мъничко хаос. Само с това ни остана да се гордеем след вашия нисък Наполеон. Баста, бабо! Заминаваме за Испания. Там се надяваме да открием доста по-близки хора от теб, дъще на френския еснаф.

Бабичката каза, че ще викне полиция. Аз й споделих, че за­ради мен често викат полиция в цяла Европа. Тя помълча оби­дено, когато я помолих да не бъде толкова алчна и че за алч­ността полиция няма. Мисля, че ме разбра. Това е - ние сме от Източна Европа. Ставаме по-късно. Съобразявайте се с нас. Още по лошо - ние сме от Балканите. Рано или късно ще ни паднете в ръчичките. Каква хазяйка си ти, бе! Ела във Вършец да видиш какво е истинска хазяйка и бабичка. Айде байгън.

Накъде е Испания?!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

{BANNER_ID-4}

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

{BANNER_ID-3}