КЛАСИКА
"Франция (Фр)" е текст на Мартин Карбовски, част от книгата му "Черните пътища на Европа".
Франция (Фр)

Мартин Карбовски | 09/07/2020

Подкрепи свободното слово

Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.

Франция (Фр)

население -62 130 000

Европа е конструкт. Евро път. Евро банкет. Евро канавка. В нея е чисто. А у нас в канавките е толкова мръсно (ако ги има), че дори можеш да си намериш щастието в тях. Като белия кон в румънската канавка.

Европа е конструкт. Един ден Отделните Европейци раз­брали, че притежават пътища, хубави пътища. Всеки имал свои пътища. Но пътищата им винаги водели в чужди държави. И те взели, че си съединили пътищата. На няколко пъти влизаме в Германия, за да уцелим швейцаро-френската граница. Пътната мрежа между двата локомотива на Европа - Германия и Фран­ция, е обща като обща паяжина без център. У нас ако попътуваш малко - имаш само два варианта да влезеш в Гърция. А в Германия, Австрия и Швейцария както и да тръгнеш на запад, се озоваваш във Франция. Това войни, териториални спорове, села, разделени на две, фронтови линии, къдрави като брюк­селско зеле и после станали на граници - това вече го няма. Пътищата водят за навсякъде. Свободно придвижване на хора - нещо невероятно за човек като мен, който е толкова стар, че помни граничния лист през 1978-а, с който те пускат да отидеш при баба си близо до турската граница.

Европа е конструкт - тунели и мостове. Страшно много ту­нели и мостове заради Алпите. Стръмни склонове с растящи по тях още по-стръмни дървета. Реки с чисти корита. Система от канали, за да се избегнат наводненията. Система от тунели, за да не катериш хълмове. Система от мостове - за да избег­неш падане в дерето. Чудеса на техниката и мега-конструкти, направени от хора. Толкова са много тези мегаконструкти, че ти се оглеждаш и се чудиш къде са точно хората, които са на­правили това. Пирамидите и китайската стена са детска игра с пясък пред усилието, камъка, бетона и асфалта, излят във фор­мата на пътища в сърцето на Европа. И най-вече пирамидите и китайската стена са сувенири пред превъзмогването на стоти­ците години европейска омраза, която са таяли един към друг тези почти еднакви племена с леки разлики в езиците.

Трябва да има Бог на Асфалта. Той стяга като шина, като външен кофраж тази хиперидея наречена от пропагандата Евросъюз. Адски тъпо име за едно колосално усилие.

Търсихме път, който да е лош. Нарочно го направихме с балканска лошотия и търпение. Сигурно има такъв, но ние ня­махме време да го открием. Потиснахме се. Защото у нас до морето, ни трябват още 200 километра магистрала (поне!), а всяка година ни пускат по 15 километра оттук оттам и го правят така помпозно, все едно са минали Алпите със слонове. Не­престанно крещят колко жертви взимат пътищата, но пътища няма, жертвите са от липса на пътища. Изчислихме, че с това темпо лично аз няма да доживея завършването на магистрал­ния пръстен на България - София - Варна, Варна - Бургас, Бур­гас- София - общо само 1000 километра магистрала, от която най-трудната част - мостовете на Витиня и тунелите на Траяно­ви врата, са направени от социализма. Плаче ми се - за мене си и моя национален късмет.

Сигурно има едно просто обяснение защо няма пътуващи българи - просто защото няма пътища. Българите си мислят, че калта, която трябва да газят до другото село, продължава до края на света и затова не продължават по тая кал, а отсядат в някоя кръчма, където да им се стопли душата в този безпътен свят. Така българите решават проблемите си. Решават ги чак когато проблемите им вече сами поискат да умрат.

А цивилизацията е път. Осветен и маркиран път с ясни указания къде искаш да отидеш.

Срещаме българи. Срещаме скучни българи като Георги, който работеше от 1987-а на бензиностанция в Имст, Германия, и вече беше рeшил да се отказва, защото нещо не му харесвало. 20 ужасни години, карани на бензиностанция, и той вече раз­бирал, че май е сбъркал. Говореше недоволно от въвеждането на еврото, било много скъпо всичко и нямало смисъл. С каква ли мечта е тръгнало това момче от малкия си балкански град, какви ли намерения са го вълнували преди 20 години. Човек и емигрант да е, като е прост - няма държава, късмет или ситуа­ция, която да му помогне. Този 40-годишен мъж, който смело е избягал още преди падането на режима у нас, беше излишен като излишен семафор със свирка на границата с Швейцария. Вие къде бяхте преди 20 години, питали ли сте се. Аз бях в ка­зармата.

А Георги от Имст е емигрирал. И досега не знае защо.

С този дневник искам да си призная какво ме измъчва. Из­мъчва ме това, че разбрах къде се намирам и с кого се намирам. Измъчва ме мълчанието за нерешените неща. Неговоренето за изоставането. Тупането в гърдите за зеленчук. У нас зеленчукът е повод за гордост. Нищо друго. Сравнявам се. Питам се дали, ако ги нямаше турците, пак ли така щяхме да живеем. Или ако ги нямаше фашистите?! Или комунистите. На всяка нация тия три неща по един или друг начин са се случили. Всяка нация е имала своите десет години свежа глътка въздух, в която е съжи­вявала духа си, силите си и енергията си. 20 години свобода на българите не са достатъчни, за да се съвземат от исторически­те нокдауни. Смятам да се оплаквам от българите, докато съм жив. Аз създадох културата на оплакването като прелюдия към края на търпението.

Измъчват ме френските шансони. Те са свръхжизнени и в тях се пее за една жена, която срещнах, която целувах, която обичам и в момента й правя деца. Толкова прости песни. Фран­цузите просто пеят за путката. Възпяват я. Тя е съществуваща. Обичат я. Целуват я. Хората не могат да целуват неща, които не съществуват.

Ние пеем за липсващата путка. Няма я путката. Чакаме я. Колко е трудно без нея. Зимата минава. След нея идва есен. Няма такива неща като пролет и лято - това ни помага да обясним ужасната липса па нашата путка, която вечно я няма. Вали дъждът, падат листата. Путката я няма. Зима е. Есен е. Няма я тая жена и това си е.

По пътя във Франция след Валорб сменяме френски радио­станции с наш диск естрадни песни. Паралелът е ужасяващ, на човек му се допива ракия. И ракия няма. И путката я няма. Дай да се връщаме, Мария.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 


Други статии от този автор



Коментари