Когато киното не беше тъпа пластмасова машина

Един от последните колоси от времето, когато киното не беше тъпа пластмасова машина със специални ефекти, на която добре вървят пуканки в МОЛ-а.

"Голямото плюскане", "Последната жена", "Презрението", "Дневна красавица", Призракът на свободата"... За тези, които смятат, че киното е "Марвел" и евентуално нещо малко извън него това едва ли говори каквото и да било, но за нас, които израснахме на опашките пред кино "Дружба" (сегашното "Одеон") имената на режисьори като Марко Ферери, Луис Бунюел, Годар означаваха много.

Означаваха един свят, в който бариери и забрани няма. Впрочем знаете ли как завършва "Последната жена" на Марко Ферери? Завършва в кухнята, където Жерар Депардио отрязва пениса си с електрическа резачка за хляб. Символизирайки самоотрицанието на пола си. А в "Голямото плюскане" Пиколи и неговите приятели (Марчело Мастрояни, Уго Тоняци и Филип Ноаре) умряха от преяждане. Символика, която оставям за вас.

А за мен ще остане удоволствието, че успях да видя киното такова, каквото днес е трудно да се види. И Мишел Пиколи бе част от това велико кино. Последни аплодисменти, маестро Пиколи!!! И поклон!!!

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}