От „Разпни го” до „Осана”

От „Разпни го” до „Осана”
08-02-2012г.
6
Читател

Законът реши да остави повече от 200 души на улицата... Така де – да се върнат там, от където бяха дошли. Законът не носеше вина, че си нямат домове, че си нямат пари... Една надежда им беше останала и  законът беше хвърлил око точно нея. И защо не? Той си беше в правото.


Държавата имаше право да разруши дома за бездомници на Отец Иван, защото постройката беше незаконна. Отецът не знаел, никой не му казал, че там някъде има някой, който подписва актове, които позволяват на съвкупност от бетон и железа да станат дом. Или нещо обитаемо. Акт  16 позволява настаняване... Ама остави акта за настаняване, Отец Иван нямал и разрешение за строеж...  За последните години той беше толкова пълноценно активен, компенсирайки дори бездействието на държавата, че не знам защо решил - един акт повече, един по-малко – голяма работа – нали прави добро, нали помага на хората и държавата – ще му подпишат акта, от тях ще мине, ще си стиснат ръцете... Уви – стиснати ръце имаше само между държавата и закона – единомислено взели решение да съборят масивната сграда... „Абе вие знаете ли това колко е дебело? Абе вие знаете ли колко много материал сме използвали! Колко архитекти и проектанти са ми помагали на мене! Вижте стените колко са дебели! И всичко е камък! И те ще ми кажат, че е опасна сградата! Как ще е опасна, това няма срутване, няма земетресение, няма запалване! Дойде онзи ден един архитект – потвърди – ето я оценката – сградата е сигурна до Амина!” Сигурна е сградата, но законът от къде да знае! И как да си затвори очите държавата? „Тук там има и други незаконни постройки на босове от малцинствен произход” си мислеха хората и се чудеха как държавата е сляпа! Ама пък тя да не е Бог да огрее навсякъде. Първо жените и децата – нали такова е правилото. А законът е мъжкар и не може да се държи като непълнолетен хомосексуален. Жените и децата са с предимство, после ще стигнат и до мъжете и накрая до циганските босове. Най-сладкото за десерт, не е глупав законът.

Ама пък и Отец Иван не беше тъп. „Те така, и аз така. Айде да ги видиме! Как ще ме поместят! Жива верига ще направиме, нема да помръдна, требва да ме обесат! Аз на Бог съм обещал да се грижа за тези хора и толкова!” Какво знаеше закона за Господ и обещания...? Според мен единственото, което разбра държавата е, че „нема шанс да помести нито отеца, нито хората му”. И взеха да преговарят.

Отидох в деня, в който стана ясно, че приюта на Отец Иван ще запази правото си на съществуване, докато не се появи алтернатива. Отец Иван щял да си събере пари и да построи еднофамилни къщи на всички в близост до дома. „После ще им ги завещая и те вече няма да бъдат бездомници.” После ще им ги завещае... По една къщичка на семейство. Или може би две. Кой подарява къщи така? И защо не бях и аз бездомна, си казах наум със сaрказъм...

Отидох по работа. Да ги питам как са, имат ли нужда от нещо, какво ще прави отеца от тук нататък. Мъчно ми беше за тях, но нали вече бяха вън от опасност. Можех да си тръгна дори умерено щастлива заради това... Ако трябва да съм честна – много исках просто да си тръгна.

Видях баба болна от множествена склероза, майка, била жертва на домашно насилие заедно с двете си деца, млади семейства, които в този приют са дали живот на своите наследници. Видях удавници, които се държаха за спасителния пояс на отеца и неблагодарници, които приемаха леглото си за даденост. Видях отчаяние, сигурност, спокойствие и надежда. Много бедност.

И толкова много деца. Деца, които щъкаха наоколо все едно нищо не се случва. Все едно не са бездомни. Все едно баща им, пиян като свиня, не е биел майка им и после не ги е изгонил, все едно родителите им не са се развели и после тръгнали в различни посоки, за да не видят никога повече детето си, все едно това е техният дом, а всички други хора тук - семейство им. Все едно Отец Иван е Господ. И в ролята си на такъв ще ги пази и ще изпълнява молби и желания.

Спрях да гледам и се заслушах, когато той започна да прави точно това. „Деди”, викаха му „деди”, „Утре трябва да дам 10 лева в училище.”, „Добре, ще дадеш”. „Деди, свършило е олиото, трябва да купя.”, „Купи, деди”. „Деди, защо вали сняг?”, и деди отговаряше спокойно и търпеливо.

После ми каза „Това са моите деца. Аз съм обещал на Бог да ги пазя. Да правя добро и да ги пазя. Къде ще отидат? Ще се пръснат по улици и каравани, боси и гладни. Аз това няма да го позволя, докато съм жив! Нема да стане!” Гласът на този човек притежаваше безкомпромисна увереност, която не търпи противоречие или колебание. Аз му вярвах. Виждах как този голям мъж (защото Отец Иван е буквално голям) ще застане пред портите на приюта и никой няма да пусне да влезе. Ще го брани с тялото си. Виждах как и останалите двеста души в приюта ще застанат до него.

Вяра ли беше. Сила ли беше. Чудех се. От къде тази готовност за саможертва и себеотрицание. Дали не е направил някакъв грях преди време по неговите си закони и сега да го изплаща. Или пък е бил самотен... „Аз ги обичам като мои деца. Като направя добро и после съм щастлив. На тех да помогна, ме прави щастлив.” Замисли се и каза пак с онази сила: „Но който е посегнал над Божи храм, бел ден не е видял. Имаше там една църква, хора от селото й окрадоха камъните, за да си построят дом. За десет години всичките полудеха. Идваха и при мен, да ме питат как да развалят магията. И аз им казах – требва да поправите стореното.”

Това вече беше зловещо. Той вярва в Бог и има своите доказателства. „Имах борч миналата година 30 000 лева. Помолих се на Господ и до Коледа си го бех върнал до стотинка.” Отец Иван набираше средства от дарения. Само в мое присъствие двама души влязоха, за да дарят сума над 1500 лв. „Господ е с мене и аз нема да се предам, решил съм и така ке стане, защото знам, че аз правя добро. Тея дето ми пречат са само изпитания”.

Колко много сила. Вярата ли му я даваше? Аз никога не съм се чувствала толкова „могъща”, но и никога не съм вярвала... Знаела съм, че всичко зависи от мен обаче има и обстоятелства, случайности, но не и нещо предопределено, не и съдба. И още по-малко – някой, който да награждава и наказва. За Отец Иван не беше така. И се справяше с това, което иска, по-добре от всички атеисти, които познавам.

Няколко часа стоях в приюта. Може би един час продължи разговора ми с отец Иван. Не ми се тръгваше вече. Той ми вдъхваше вяра, че всичко ще бъде наред. Че Господ наистина се грижи за нас и ни пази. Поне там – в този приют и при отеца. Топло, сигурно, защитено...

„Довиждане, всичко хубаво”, може би трябваше да кажа „Бог с вас” или нещо подобно, но ми се струваше лицемерно при положение, че само няколко часа по-рано го наричах с насмешка „попа”. Да. Срам ме беше. Вече много ме беше срам.

„Господ да те благослови!” ми отвърна той, „Ще видиш, че ще ти се сбъдне мечта и ще имаш успех, ще получиш, което искаш”.

Усмихнах се. На толкова падащи звезди съм пожелавала това, което искам, но никога не се бях сетила за Господ – да му се помоля на него. „Отец Иван ме благослови”, си мислех. И вървях малко по-горда по улицата, малко по-значима се чувствах.

Сбъдна ми се желанието, както отец Иван ми каза. И за него си мислех, не за случайността...

Защото един час със святия човек успя да ме научи на две неща. Първо – в България все още има Божи хора, които живеят по законите на доброто и правдата.  И второ – може би вярата е това, което ни дава сили или ни кара да повярваме в собствените си, или пък заблуждава противника. Разбрах, че трябв да вярваме. И да правим добро. А да – и че Бог е над закона.

Гост-автор: Милена Янинска

© 2022 Lentata.com | Всички права запазени.