Можем ли да обичаме себе си?

Днес е модерно да се казва, че трябва да обичаш първо себе си, за да се научиш да обичаш и другите. Но какво значи да обичаш себе си?

Ако погледнем на „нас“ като народ, етнос, култура, съграждани, събратя, един народ, кои сме ние и обичаме ли себе си? Такива, каквито сме?

Дори събрат е вече обезценена дума и ние постоянно трябва да режем от тези думи, сантименталните, които в литературата значат нещо.

Любовта към себе си включва приемането, най-вече на слабостите си. Не да се примириш, а просто да приемеш и да търсиш хубавото.

В един текст се казваше, че по-лесния път към Бога и светлината е да търсиш именно светлината, защото ако насочиш всички усилия да се бориш с тъмнината в себе си, тя ще те погълне.

Но границата е тънка и се иска много ловкост.

Можем ли по този начин да обичаме себе си като хора и българи? С приемане?

Можем ли да приемаме прахта по улиците, кривите плочки, избуялите треви по тротоарите?

Можем ли да обичаме архитектурата, паметниците, съветски, несъветски... дори „грозни“? А кое е грозно?

Може ли да не гледаме безизходицата? Някак?

Вдъхнових се от песен на една сръбска певица, която дори не искам да назова, защото в България дискурсът е мразещ, отричащ и най-вече осъждащ.

Да, пошлостта и кичът в културата са факт.

Но ако можем да отсеем зрънцето хубаво, мелодично и откровено чувство, изпято дори в една чалга, няма ли да е малко по-добре?

****

Аз съм тук да предложа това, което не мога / Да обещая това, което не може да се обещае, да лъжа, когато не трябва/ Обичай ме

А, да – кусури, това е турцизъм.

Може ли да обичаме и турските думи в езика си?

Не като в новата песен на Криско, разбира се, който е наблъскал турцизми, за да звучи интересно.

Но и балканци какво значи? Не е толкова просто. Пак ще го видим в негативен аспект. Думата е станала негативна.

Явно романтизмът е обречен. И вероятно така трябва да бъде. Примирение. Без отчаяние. Приемане. Примирение.

И не, това не е призив да се идентифицираме с розовото масло и шкембе чорбата. А да търсим себе си, с всичките ни примеси. Защото и ние вече сме космополитни. И ние вече сме други. И това е OKAY, I guess.

* Текстът е към песента Zabranjeni Grad на Цеца Величкович.

{BANNER_ID-4}

{BANNER_ID-3}