Пет седмици до 3 март

140 години вече отбелязваме 3 март с неугасващо вълнение. Заради 3 март 1878, белязал възкресяването на Третата българска държава на Балканите. И заради седмиците, след същия 3 март 1878, видели с Берлинския конгрес, погребването на мечтата за "санстефанска България". При всички превратности на този почти век и половина, Третата българска държава остана на краката си, постигайки победи и преодолявайки поражения. Мечтата си остана погребана. Тя не се вписваше в геополитическите кроежи на "великите сили".
По стечение на обстоятелствата, 140 години от 3 март 1878 ще бъдат чествани в момент на драматичен избор за България. За настоящето и - най-вече - за бъдещето й като държава. И с това - за настоящето и бъдещето на българския народ.
Никой не заплашва - пряко, открито - границите и съществуването на Третата българска държава. Но и никога българският народ и държавност не са били под по-голяма заплаха в самата им същност. Византийското и османското робство не унищожиха българската народност. Днешната заплаха може да го направи, ако не й се даде категоричен отпор.
През изминалите 140 години след 3 март 1878 България позна и благосклонността и тежката ръка на не една и две велики сили. На Франция и Великобритания с Ньойския договор след първата световна война. На хитлеристка Германия в хода на втората световна война. На САЩ и най-вече на сталинския СССР, след "подялбата в Ялта" и по-късно с формирането на "съветския блок". Никоя от тези страни, в своята политика спрямо България, не търсеше да унищожи основите на традиционното българско семейство и, оттам, на българската народностна общност.

{BANNER_ID-3}

Така наречената Истанбулска конвенция на Съвета на Европа, въпреки благовидното й наименование, въпреки усмихнатата й фасада, цели точно това. Да отвори пътя за подмяната на традиционното българско семейство, основано на брака между мъж и жена, и продължаващо линията на поколенията, раждайки и отглеждайки момичета и момчета, с "джендърско множество" от индивиди, колебаещи се между десетки "полови идентичности".
Не само заплахата е направо неограничена в последиците й, ако й бъде веднъж "отворена вратата". За това съдбоносно "отваряне на вратата" българските власти са подложени на небивал натиск от лобистки и бюрократски групи и връзки, непознати в историята, както по финансовите средства, с които разполагат, така и по удобните им прикрития в структурите на ЕС и на хиляди НПО-та.
Никакви нови преводи на текста на конвенцията, никакви процедури и други такива, не обещават решение на проблема. Спасителната стъпка в този момент е само една.
Национално обединение на политическите сили, около позицията на българската православна църква, подкрепена от всички представителни вероизповедания в България, и категоричен отказ да бъде ратифицирана Истанбулската конвенция. В качеството си на председател на ЕС, България да осведоми за позицията си останалите страни членки на съюза и да инициира процедура за преоценка на конвенцията.
Може да се предполага, че дори и подобна откровена и категорична позиция, няма да донесе крайно решение на проблема. Интересите и целите на средите, инициатори за рушителните за традиционното семейство процеси, отиват твърде далеч и не само България е тяхна цел. Но една ясна българска позиция сега, в този момент, ще отстрани непосредствената опасност за България и българското общество, а ще помогне и на обществеността в Европа да види и прецени проблема в истинската му тяжест и значение за бъдещето на континента.
А що се отнася до българските политици - управляващи и в опозиция - това е единственото средство "да заслужат" местата си на трибуните при честванията на 140-те години от 3 март 1878.

Автор: Владимир Костов

{BANNER_ID-4}