БАНАЛНОСТТА КАТО НАЙ-СТРАШНО ЗЛО

Залата се е втренчила в екрана, не шуква. Какво има там, че така е привлякло вниманието й? Фокуси ли прави някой, магия ли се случва?
Да, случва се магията на една добре разказана и показана история – историята на Хана Аренд. Такава, каквато я знаем от книгите й, интервютата и статиите за нея, и каквато я виждаме в актьорската интерпретация.
Лежи Барбара Зукова на дивана, пуши и „играе” мислите си за вината и невинността на нацисткия престъпник Адолф Айхман, а ти ги виждаш и дори ги чуваш, без тя да издава нито звук. Как се режисира това? Кой може да те научи да го правиш? Учи ли се изобщо такова нещо и ако е така, къде са го учили Маргарете фон Трота и пани Зукова – в НАТФИЗ и часовете по режисура и актьорско майсторство?
…

{BANNER_ID-3}

Та, обичам да наблюдавам такива лица – непомръдващи, изцяло погълнати от случващото се пред тях. И не е истина, че българският зрител можел единствено да хрупа пуканки в салона, да събра фанта и да се хили малоумно. За толкова му стигал интелекта и повече не бивало да се очаква от него.

„Каквото се дава, такова се получава. Дай хубаво – ще получиш хубаво. Дай умно – ще получиш умно” – казваше покойната ми баба, без да е посещавала религиозно-философски курсове. Тъй е и с филмите.

„Хана Аренд” гледах в Дома на киното и въпреки соцседалките (неудобни и с липсващи номера) изпитах отдавна неизпитвано удоволствие: да участвам в събитие без глупави диалози и истерично преиграни чувства. Събитие, където страстта, мисленето и таланта се сливат, за да остане внушение за най-страшното зло. Онова, извършено от банални човешки същества, които са се отказали да бъдат личности.
***
Автор: Владо Трифонов, блог: morningseeker.wordpress.com

{BANNER_ID-4}