От 35-то място в света тогава, националният ни отбор по футбол да се озове на 84-то място сега

Приключи поредният цикъл от квалификации за голямо футболно първенство, на което България няма да участва. Вече никой не прави трагедии от този факт. Сякаш свикнахме с мисълта, че това е в реда на нещата.

 И няма как да е иначе, след като последното ни участие на голям форум е преди 19 години. Една година преди сегашното управление на БФС да встъпи в длъжност. И от 35-то място в света тогава, националният ни отбор по футбол да се озове на 84-то място сега. 

За което, разбира се, ръководството няма никаква вина. Виновни са играчите, треньорите, медицинските екипи, шофьора на автобуса, чистачката леля Пенка, портиера, Путин, разбира се, но не и ръководителите. Не са виновни също за това, че за време, колкото е нужно човек да навърши пълнолетие, така и не успяхме да се сдобием с модерен национален стадион. С какъвто вече разполагат всички наши съседи, дори и Македония. Не са виновни и за това, че в елитното ни футболно първенство, и най-вече във водещите отбори, българските състезатели са по-скоро екзотика на фона на чужденците, мнозинството от които на посредствено ниво. (Една от причините да нямаме силен национален отбор е точно тази)

Лечков, Костадинов и Михайлов са личности, донесли толкова много радост на нашият народ. Изкачили българския футбол на най-високото стъпало, на което някога е бил, като футболисти. И принизили го до най-ниското, като управленци. И просто трябваше да се оттеглят, когато виждаха, че не могат да постигнат резултатите, които всички очаквахме, когато оглавиха футбола. А това стана ясно само няколко години след това. От там нататък - единствено агония и постоянно затъване. До момента, в който за първи път от десетилетия завършихме на последно място в квалификационната си група. Без нито една победа. Задминати от Литва и Черна гора. Нищо лошо не казвам за тези отбори, но помня времето, когато мачовете с тях считахме за протоколни и единствената въпросителна беше с колко гола ще спечелим. 
Каквато ни е държавата, такъв ни е и футбола, казват хората. И са прави, може би. След като и на двете места всичко е наопаки, а властта се сменя с протести и силен обществен натиск. В политическия живот вече има лъч надежда и той е Възраждане. Във футбола също очакваме да се появи такъв. Дано само и там да не се навъдят проекти на посолствоТО, че тогава ни е спукана работата...