Олимпиадата описа по най-точен начин духа на времето, в което живеем с всички несправедливости, идеологии и проблеми.

Докато някъде в Париж се надигаше сценичен дим, с който да обявят край на олимпиадата, на други места също се издигаха бавно и зловещо, като в постапокалиптичен филм, облаци от дим. С кървав привкус в Газа и атомен такъв в Запорожие. И кой знае още колко такива пушеци някъде другаде по света, на забравени места като ДР Конго или Судан. 
"Златният воайор" се появи на сцената сред сиви облаци и сиви фигури. Взаимства елементи от статуя с крила на площад "Бастилията", сложена там за да отбележи Юлската революция, по-известна като Френската революция от 1830г. 
Като я споменем веднага в нашето съзнание изниква онази картина на Йожен Дьолакроа, в която жена с фригийска шапка и голи гърди развява френското знаме и почваш да съжаляваш, че не са я  пресъздали. После се сещат, че арт-директор е Жоли, който щеше да я представи като бодипозитив жена с брада и пенис, и си казваш "абе, по-добре не".
Но всеки може да си интерпретира като си иска тази сцена. Като прикрит киноман аз видях робота-жена от филма на Фритц Ланг "Метрополис". И тогава се сещаш за слабостта на корпоративния свят. Онзи, който гледа да проектира единна идеология, с която да заличи пол, етнос, религии, индивидуалност и да създаде перфектен консуматор с предвидим модел на поведение, уеднаквен вкус, еднакво мислене и когнитивно осакатен, лесноуправляем, на който всичко му харесва, безкритично и безусловно. 
Като го удариш по джоба. Колективно. 
Именно този вой, който се получи на откриването и последвалото счупване на алгоритмите, които им показаха, че 90%  не харесват откриването, накара организаторите да са по-отбрани, по-тактични, ориентирани към класически мотиви, а прогресивните да са заметени под килима. Поне засега.
Но тази сцена точно описва какво представлява Олимпиадата. Насред огромната сивота и чернота от политика и корпоративни печалби се пръкват малки сияещи истории. Насред цялата несправедливост от това три страни да получават 60-70% от всички изключения за забранени медикаменти, и почти всичките им атлети да са астматици, насред цялото им финансово и политическо, съдийско предимство, има малки светлини.  Именно  те  те карат дваж и повече пъти да оценяваш успехите на по-малките, по-незначимите, техните медали, техните истории. 
Хората харесаха турския стрелец, защото изглеждаше по-естествен, без технологични накити, по-близък до природата и олимпийския дух. Хората харесаха китайското младо момиче, която изгледа с неподправено любопитство и детска възхита италианските ѝ съпернички на почетната стълбица, които захапаха медалите си, а китайката ги копира, а след това се пробута в общата им снимка, жизнерадостно търсейки контакт, приятелство. Харесаха и смелостта на нашата Светлана и "хикса", който тя описа с пръсти. Харесаха и първия златен медал за Пакистан, постигнат от човек, израстнал в бедност, молейки се в мрежите на приятели да съберат пари за копие с олимпийски стандарти. Харесаха геройствата, забавните моменти, въздишаха по красивите жени и мъже (още ме е яд, че канадките не спечелиха финала по-плажен волейбол). 
В крайна сметка, олимпиадата описа по най-точен начин духа на времето, в което живеем. С всички негативи и позитиви. С всички несправедливости, идеологии и проблеми. 
ПП И онази норвежка бе много яка.