Новата вечна война: Защо Америка и Иран продължават да се бият без победа

Кога ще приключи войната в Иран? Американски официални лица твърдят, че отговорът е „скоро“. „Мисля, че войната ще приключи веднага след изборите [през ноември]“, заяви президентът на САЩ Доналд Тръмп през септември. „Те не могат да издържат повече“. Иранските лидери също са съгласни, че краят на войната е близо. Техеран „постави на колене най-тежко въоръжената армия в историята на света“, обяви през август Ахмад Вахиди, главнокомандващ Корпуса на гвардейците на ислямската революция. Много независими анализатори смятат, че конфликтът ще продължи по-дълго и ще приключи чрез преговори, а не с категоричен победител. Но като цяло преобладава усещането, че военните действия скоро ще бъдат разрешени по един или друг начин.

Подобен начин на мислене е разбираем. Всички войни в крайна сметка свършват, а след месеци на растящи цени на енергията светът е особено нетърпелив тази да спре. И все пак смущаващата реалност е, че конфликтът въобще не е близо до своя край. Двете основни воюващи страни не могат да постигнат желаните от тях цели, но въпреки това и двете смятат, че постигат достатъчно, за да си струва продължаването на битката чрез смесица от военни и икономически инструменти. Съединените щати не могат да свалят иранския режим, да го накарат да се откаже от ракетната си програма, да го принудят да изостави ядрената си програма или да го накарат да спре да подкрепя регионалните си партньори. Вашингтон обаче може да продължи да отслабва армията на Иран и да задушава икономиката му. Иран не може да изгони единствената световна суперсила от Близкия изток. Въпреки това той може да продължи да нанася щети на регионалните бази на САЩ, да бомбардира регионалните съюзници на Вашингтон и да нарушава международната търговия.

От решаващо значение е, че и двете държави разполагат с необходимите ресурси да се бият безкрайно – и двете вярват, че нямат друг избор, освен да ги използват. Те смятат, че ако тяхната страна отстъпи, другата ще продължи да оказва натиск, докато не ги унижи или не постигне основните си цели. Те провеждат периодични разговори, но взаимно доверие липсва. Всъщност те подозират, че техният враг просто ще използва евентуално прекратяване на огъня, за да се прегрупира и превъоръжи, преди да атакува отново. Иранското правителство се опасява, че отказът от лостове за влияние – било то над Ормузкия проток, ракетния му арсенал или ядрената програма – би го оставил уязвимо за последващ натиск. Вашингтон, от своя страна, се тревожи, че цялостното облекчаване на санкциите ще осигури на Техеран ресурсите и времето, от които се нуждае, за да възстанови възможностите си. Израел междувременно се опасява, че проявата на сдържаност днес само би създала по-силен Иран утре.

Следователно войната ще продължи така, както и досега. Няма да има цялостно решение. Няма да има трайно мирно споразумение. Но тъй като статуквото е поносимо за всяка от страните и тъй като участниците нямат силата да вземат категорично надмощие, няма да има и драматична ескалация. Нито Техеран, нито Вашингтон ще бъдат победени. И все пак никой няма да спечели.

БЕЗ ИЗХОД

За Съединените щати войната не трябваше да се развива по този начин. Когато се присъединиха към Израел при нанасянето на удари срещу Ислямската република на 28 февруари, във Вашингтон смятаха, че бързо ще вземат връх. В крайна сметка двете страни бяха погребали или унищожили повечето ядрени съоръжения на Иран и бяха взривили много от ракетните му площадки през юни 2025 г. Израел беше ликвидирал десетки висши ирански учени и над двадесет военни лидери и беше разгромил „Хизбула“ в Ливан. Сирийският президент Башар ал-Асад – дългогодишен ирански съюзник – беше загубил властта, а масови протести тъкмо бяха разтърсили самото иранско правителство. Военните сили на САЩ и Израелските отбранителни сили разполагаха с привидно неограничен и безпрепятствен достъп до иранското въздушно пространство. С други думи, режимът изглеждаше на ръба на пропастта.

В първите дни на конфликта Израел и Съединените щати ликвидираха върховния лидер на Иран Али Хаменей и много от висшите военни командири на страната. Но прогнозите, че Ислямската република ще се срине, се оказаха погрешни. Режимът бързо замени изгубените кадри и започна да отвръща на удара срещу враговете си, прекъсвайки потоците през водния път. А иранските сили атакуваха гражданска инфраструктура в целия регион на Персийския залив, карайки регионалните партньори на Вашингтон да си платят за това, че са способствали американо-израелското нападение.

Американските представители омаловажават тези неуспехи, обещавайки, че иранският режим е само на още един удар или още една санкция разстояние от това да бъде принуден на отстъпки. Изключително малко вероятно е обаче Израел и Вашингтон да принудят Техеран на какъвто и да било значим компромис. Те многократно се опитваха да заличат чрез бомбардировки длъжностните лица и военните програми на режима, само за да може Техеран бързо да ги възстанови отново. Трудно е да се види как бъдещи въздушни удари биха постигнали онова, което миналите не можаха.

Съединените щати, разбира се, добавиха ново измерение към своята атака, трупайки санкции, които да съпътстват блокадата на южното крайбрежие на Иран и периодичните бомбардировки. Тези мерки успяха допълнително да ограничат достъпа на Иран до глобалните пазари, включително способността му да внася разнообразни стоки и да изнася ключови суровини като петрол. Но и това едва ли ще убеди режима. Сухопътните маршрути и Каспийско море противодействат на всеки опит за херметическо затваряне на Иран, дори ако капацитетът на тези коридори не може да компенсира затварянето на морските пътища и намаляващите въздушни връзки. Китай и Русия предоставят разнообразни стоки и ценни военни разузнавателни данни. Икономическият ефект от американските блокади е реален, но правителството ще прехвърли щетите върху своя народ чрез намаляване на субсидиите, вместо да съкращава разходите за военни структури и служби за сигурност, които са му нужни, за да се защитава от външни противници и вътрешно недоволство. Населението трябва да се бори пряко със сриващата се валута и галопиращата инфлация, и за обикновените иранци описването на настоящата ситуация като поносима и устойчива би прозвучало почти цинично. Но това, което може да бъде непоносимо за иранското общество, може да бъде напълно поносимо за държавата. Ислямската република не е длъжна да предпази Иран като цяло от икономически упадък. Тя трябва да защити единствено институциите и обществените прослойки, необходими за нейното собствено оцеляване.

Американските власти може да се надяват, че с обедняването на населението на Иран Техеран ще промени позицията си. Но иранските лидери вярват, че са изправени пред екзистенциално предизвикателство, а при такива обстоятелства за управляващите е малко вероятно да приемат което и да е равнище на икономически затруднения като категорична пределна точка. Освен това режимът е понасял и по-тежка ситуация без колебание, и то за по-продължително време. От 1980 до 1988 г. страната води война с Ирак, която отне живота на стотици хиляди иранци и остави на държавата щети за стотици милиарди долари. Но дори това не беше достатъчно, за да накара Техеран да се откаже. Всъщност дори след като Иран изгони иракските сили от територията си, той нахлу при противника си и прекара шест години в опити да свали иракския президент Саддам Хюсеин въпреки продължаващите вътрешни страдания. Бяха необходими иракски успехи на бойното поле, нарастващо участие на САЩ в Персийския залив и усещането, че регионалният баланс на силите рязко се обръща срещу Техеран, за да се стигне до прекратяване на конфликта.

Съединените щати, разбира се, не са разиграли всичките си карти. Те биха могли да разположат сухопътни войски. Но подобни операции вероятно биха довели до много повече американски жертви и биха тласнали цените на енергията още по-високо. Поради тези причини те са политически неприложими. Вашингтон би могъл да предприеме въздушни удари срещу ключови инфраструктурни цели, причинявайки дълготрайни щети на енергийната мрежа, транспорта и комуникациите на Иран.

Иранският режим отпразнува своята устойчивост пред лицето на американските атаки. Но перспективите му за победа над Съединените щати изглеждат също толкова мрачни. Страната не може лесно да засили натиска, тъй като икономическото ѝ затруднение стеснява полето за стратегическо безразсъдство. Иранското ръководство може да вярва, че може да оцелее при продължителни лишения, но още една голяма конфронтация със Съединените щати би рискувала по-дълбоки поражения на фона на вече обтегнатия обществен договор. Точно толкова важно е, че иранските представители нямат особени основания да вярват, че драматична ескалация би принудила Вашингтон да отстъпи; тя също толкова лесно би могла да предизвика далеч по-разрушителен отговор от страна на импулсивен президент на САЩ. Засега Техеран вероятно ще предпочита да налага премерени щети върху Съединените щати, да запазва лостовете си за въздействие и да подлага на изпитание американската решителност, без да прекрачва прага, който би предизвикал масирани удари.

И дори Техеран драматично да ескалира, Ислямската република едва ли ще тържествува. Иран може да отслаби регионалното присъствие на Съединените щати и вече принуди страната да похарчи огромни суми – над 40 милиарда долара и броят им расте – за конфликта. Общият бюджет на САЩ обаче е в трилиони долари, а Вашингтон притежава големи запаси от по-малко усъвършенствани бомби, които би могъл да използва, за да отвръща, ако модерните му се изчерпят. Той даде жертви сред войниците си, но само малка част от това, което загуби в Афганистан и Ирак. И може да поддържа броя на жертвите сравнително нисък, защото може да води бойни действия от разстояние, изстрелвайки ракети извън територията на Иран.

ПРОТОК НА РАВНОВЕСИЕТО

На пръв поглед фактът, че нито Техеран, нито Вашингтон могат да постигнат категорична победа, би трябвало да е добър знак за мира. Когато държавите осъзнаят, че победата е непостижима, те понякога се споразумяват. Но и Иран, и Съединените щати имат второстепенни цели и вярват, че продължаването на битката ще им помогне да ги постигнат. Вашингтон например смята, че спорадичните атаки ще гарантират, че Техеран никога няма да успее напълно да възстанови армията си или да разработи ядрено оръжие. Той иска да удря Иран всеки път, когато режимът прекрачи определена граница – например чрез повторно изграждане на особено обезпокоителна оръжейна система или възобновяване на ядреното обогатяване. По този начин Съединените щати вярват, че могат да поддържат Иран слаб, без да поемат политическите и военните рискове от опитите за трансформирането му.

Иран от своя страна използва регионални съюзници, като хусите в Йемен, за да държи противниците си под обстрел на множество фронтове. Режимът също така стана по-склонен да нанася първия удар. През юли например той предприе ракетна атака срещу база в Йордания, в която се намират американски военнослужещи, въпреки че непосредствено преди това не е имало американски удар. И, разбира се, той се стреми да доминира над Ормузкия проток. Преди това иранските представители разглеждаха затварянето на водния път като крайна мярка, към която да се прибягва само при извънредни обстоятелства. Поради тази причина те изчакаха до избухването на пълномащабна война. Но само в рамките на едно денонощие Техеран доказа, че може да контролира протока, като атакува кораби с дронове и ракети, което му даде нов инструмент за натиск.

Иран също така изглежда смята, че продължаването на битката ще му помогне да си върне и евентуално да разшири влиянието, което беше намаляло преди войната, когато многократно не успяваше да възпре съперниците си, а регионалните му партньори губеха тежест. Това обяснява защо, когато Израел и Съединените щати удариха Иран през февруари, той отговори с незабавно разширяване на бойното поле към целия Близък изток – включително страните от Залива, които бяха прекарали последните години във възстановяване на отношенията с Техеран. Общо Иран е атакувал над дузина държави в Близкия изток. Той иска да убеди тези страни да се дистанцират от Вашингтон, като докаже, че партньорството със Съединените щати ги прави уязвими.

Оценките на Вашингтон и Техеран може да се окажат правилни, а може и да грешат. Но дори и двете страни да нямат какво да спечелят от продължаването на военните действия – и дори двете да го осъзнават – те трудно ще стигнат до решение. Тъй като иранските представители смятат, че техните американски колеги са решени да унищожат Ислямската република, те не мислят, че могат да спрат да се бият, дори и да искат. Вашингтон няма същия страх, но все пак смята, че не може да си позволи да отстъпи. В очите на американските служители, ако Съединените щати предложат на Иран нещата, които той най-много желае – мащабно вдигане на санкциите и признаване на контрола на режима над Ормузкия проток – това би означавало овластяване на противника и възнаграждаване на военната принуда.

На теория Иран и Съединените щати биха могли да разрешат тези тревоги по дипломатически път. На практика обаче нито една от страните няма достатъчно доверие в другата, за да направи трайни компромиси. Вземете например случилото се с меморандума за разбирателство, който двете страни подписаха през юни с надеждата да спрат войната. Споразумението трябваше да отговори на приоритетите и на двете държави чрез отваряне на Ормузкия проток и стартиране на преговори, но иранските представители не бяха съгласни с подробностите. Вашингтон твърдеше, че сделката означава, че корабите отново могат да преминават през протока по какъвто начин пожелаят, докато Техеран настояваше, че все още може да диктува начина на преминаване и да налага такси. Така той откри огън по кораби, плаващи през водния път покрай бреговата линия на Оман, а не покрай неговата собствена, което вбеси американските власти. Иран междувременно обвини Вашингтон в нарушаване на споразумението поради факта, че не е освободил незабавно замразените активи на страната и не е спрял Израел да нанася удари по „Хизбула“. И двете страни стигнаха до заключението, че другата действа недобросъвестно, и конфликтът се възобнови.

Този провал не означава, че Техеран и Вашингтон няма да преговарят. Те вероятно ще поддържат диалог и могат периодично да спират конфликта, за да се прегрупират. Но дипломацията и войната могат да вървят едновременно. През 50-те години на миналия век например Северна Корея и Съединените щати водеха дипломатически преговори в продължение на години, преди да достигнат до трайно примирие. Докато Техеран и Вашингтон остават способни и решени да си вредят взаимно, войната няма да спре, независимо колко разговарят.

КВАРТАЛЕН ПАТРУЛ

Войната срещу Иран може да е навлязла в застой. Но конфликтът трансформира както Ислямската република, така и заобикалящия я регион. В исторически план Иран винаги е бил сложна автокрация с политически строй, съчетаващ духовна власт, избираеми институции, мощни структури за сигурност и армия, конкуриращи се мрежи за покровителство и динамично общество. Но смъртта на Хаменей премахна върховната фигура на режима, нарушавайки съществуващия баланс, а войната системно поставя в привилегирована позиция онези части от държавата, които отговарят за оцеляването, пред всичко останало. Постоянният конфликт единствено ще продължи да въздига иранците в униформа над иранците в костюми – и може би дори над онези в духовнически одежди. Вече закърнелите представителни институции на Ислямската република ще продължат да избледняват, а властта на военните и елита в службите за сигурност ще бъде прикрита от все по-изтъняваща теократична мантия.

Това не означава, че невъоръжените части на традиционната структура на властта в страната ще бъдат неспособни да упражняват влияние. Цивилните политици все още могат да спорят дали Иран трябва да се опитва да преговаря и каква степен на икономическо страдание може да понесе страната. Но техните идеи ще бъдат изцяло зависими от въоръжения елит, за когото приоритет са възстановяването на сдържането и запазването на достатъчен настъпателен потенциал, с който да наранява враговете на Иран. Сфери като университетите, медиите, икономическата политика попадат под командването на структурите за сигурност. Религиозният дух на режима ще продължи да съществува. Но духовническият елит, който някога насърчаваше и изграждаше военните, за да укрепи властта си, накрая може да се окаже подчинен на тях.

Арабските държави от Персийския залив междувременно преработват своите доктрини за сигурност. Част от техните разсъждения ще се харесат на Иран: след десетилетия опити да задържат Вашингтон ангажиран в региона от страх, че евентуално американско изтегляне ще ги остави уязвими, страните от Залива стигнаха до заключението, че близките връзки със Съединените щати ги превръщат в мишена. Малко вероятно е обаче Заливът да прогони Вашингтон. При всичките си недостатъци Съединените щати все още са единствената външна сила, която им предоставя известна военна подкрепа, а тяхното недоверие към Иран се задълбочи от началото на войната. Всъщност някои държави от Залива дори предприеха ответни мерки срещу Ислямската република.

Вместо това тези държави вероятно ще се застраховат от рискове. Те ще създадат по-силни дипломатически и икономически връзки с Иран с надеждата да го убедят да спре ударите срещу тях. Но ще запазят връзките си в сферата на сигурността и икономиката с Вашингтон. В същото време те ще се опитат да изградят по-стабилна собствена противоракетна отбрана, да укрепят инфраструктурата си, да създадат алтернативни маршрути за износ на енергийни ресурси и да натрупат по-големи стратегически резерви от нефт, газ и оръжия. Регионът може също така да опита да използва връзките си както с Иран, така и със Съединените щати, за да посредничи в конфликта.

БИТКА СЛЕД БИТКА

Войните по дефиниция са хаотични и е напълно възможно бъдеща атака или събитие да наруши сегашното равновесие. Докато двете държави свикват със статуквото, те биха могли да станат прекалено уверени в защитните си сили и да решат да ескалират. Вашингтон например може да се изкуши да принуди режима да се пречупи чрез по-страховито военно нападение – което да подтикне Иран да предизвика още по-големи сътресения на пазарите и разрушения в Залива. Ако иранска ракета убие голям брой американци или иранска атака блокира критична инфраструктура в Залива, Съединените щати може да изберат най-накрая да използват сухопътни сили или да унищожат електропреносната мрежа на Иран, поставяйки режима в смъртна опасност.

Техеран също така може да греши в преценката си, че може да продължи да налага огромни лишения на своя народ. Лавинообразният дефицит на стоки може да предизвика нови масови размирици и отцепвания сред елита, което да затрудни режима едновременно да се бори със Съединените щати и да се справя с намаляващия си капацитет за бойни действия.

Но засега войната изглежда поносима и устойчива. Вашингтон не е постигнал нито една от заявените си цели и изчерпа скъпи боеприпаси. И все пак Съединените щати все още могат да си позволят да се бият и смятат, че цената на отстъплението надвишава цената на продължаването. Иранското общество е изправено пред години на обедняване и несигурност. Самата Ислямска република обаче остава стабилна и не смята, че може да си позволи да направи съществени отстъпки.

Такъв е парадоксът на този конфликт. И двете страни излязоха от него по-слаби. Нито една не може да победи. Но те продължават битката въпреки всичко, защото намират алтернативите за напълно неприемливи.

Автор: Али Ваез 

За автора: Али Ваез е заместник-директор на програмата за Близкия изток и Северна Африка в International Crisis Group (Международна кризисна група).

Източник: „Foreign Affairs“