Може ли Тръмп да ръководи „невероятно малка“ война?

Малко войни започват с намерението за смяна на режима.

Когато Джон Кери беше държавен секретар в администрацията на Барак Обама, той стана обект на много подигравки, след като нарече едно планирано военно нападение над Сирия „невероятно малко“.

Малцина от двете страни в дебата през 2013 г. приеха това уверение за достоверно. Апетитът за дори „невероятно малка“ война в региона беше ограничен, предвид скорошния опит с по-големите.

Може ли Израел да води такава война срещу Иран, при която ролята на САЩ да остане най-много „невероятно малка“? Това изглежда е залогът на президента Доналд Тръмп, съдейки по обещаващите първоначални резултати от израелските военни удари.

Наистина, военните интервенции не е задължително да прераснат в пълномащабни окупации и проекти за изграждане на нации. Военната кампания на Тръмп срещу ИДИЛ през първия му мандат до голяма степен бе успешна, без да прерасне във „Война в Ирак 2.0“.

Афганистан можеше да бъде воден по-скоро като блицоперацията срещу ИДИЛ, отколкото като злополучната 20-годишна война за трансформиране на тази пустош в нещо, наподобяващо нормална държава – както в крайна сметка се превърна конфликтът.

От Гренада до Първата война в Залива, Роналд Рейгън и Джордж Х.У. Буш управляваха така, сякаш са си взели поука от катастрофата във Виетнам – макар че и двамата подкрепяха тази война по онова време и нито един не я осъди впоследствие (въпреки че има поне спорен аргумент, че от първата война в Ирак последваха негативни ефекти, допринесли за втората – далеч по-неуспешна). САЩ и техните съюзници успяха да спечелят Студената война въпреки провала във Виетнам.

Ако тук е възможна по-ограничена интервенция, това ще е, защото Тръмп е различно мотивиран от предишните интервенционисти. Аз самият бях сред онези, които се опасяваха, че нападението му срещу иранския военен офицер Касем Солеймани ще доведе до война. Това не се случи – поне отчасти защото Тръмп спря, докато бе напред, вместо да използва иранската ответна реакция, която тогава някои описваха като „калибрирана“, като претекст да продължи.

Тръмп имаше по-малък успех с ударите си по хутите през втория мандат. Но вместо да допусне да се превърне във „вечна война“, той прекрати загубите, обяви победа и спря бомбардировките.

Подозирам, че привидният обрат в позицията на Тръмп относно израелските удари – той публично призна, че е помолил премиера Бенямин Нетаняху да отстъпи миналия месец – е започнал като преговорна поза, сложна постановка „доброто ченге–лошото ченге“ между Тръмп и Нетаняху. Но ударите изглежда отслабиха Иран дотолкова, че Тръмп започна да мисли, че нещо по-амбициозно е възможно, при условие че Израел върши почти цялата работа и поема по-голямата част от риска.

Тръмп може и да не е заинтересован от продължителна война, но една такава война може да се заинтересува от него. Уроците, които много консерватори извлякоха от провала на скорошни войни, са, че изграждането на нации не работи, а насърчаването на демокрацията в по-голямата част от Близкия изток е просто идеалистичен безсмислица. Броят на хората, които все още вярват в нещо подобно на втората инаугурационна реч на Джордж У. Буш, е пренебрежимо малък.

Тези уроци са полезни дотолкова, доколкото стигат. Но сравнително малко хора влязоха в Афганистан или Ирак с намерението да изграждат нации. По онова време се говореше за „лека стъпка“, за „разходка в парка“ и за това, че ще бъдем „посрещнати като освободители“. След шока и ужаса, опциите обикновено са: да се прави бизнес с останките от правителството, което вече е смятано за ненадеждно; да се остави след себе си бездържавен вакуум, който да бъде запълнен от Бог знае какво; или да се опита изграждане на ново, различно мотивирано правителство от следвоенните отломки.

И тук именно се намесва изграждането на нации. Свалянето на талибаните не беше трудно; създаването на държава, която да не върне талибаните на власт веднага щом САЩ си тръгнат, бе задача, останала неизпълнена след 20 години опити. Ирак беше до голяма степен предвидима катастрофа, но не защото армията на Саддам Хюсеин се оказа по-способна да се противопостави на американските сили от тази по време на „Пустинна буря“. Имаше възторжени моменти – свалянето на статуята на Саддам, изваждането на мръсния диктатор от дупката му. Проблемът беше в последиците.

Дебатът за Иран винаги в основата си е бил за режима. Аргументът за военни действия никога не е бил просто за спазване на ядрената неразпространеност. Става дума за характера и природата на иранския режим: тезата, че той не може да притежава ядрени оръжия, защото правителството му се управлява от религиозни фанатици, спрямо които сдържането не действа – и още по-силният аргумент, че ядрените оръжия биха направили по-трудно, особено за Израел, да наказва Техеран за спонсорирането на тероризма.

Затова не отхвърлям напълно възможността това някак да проработи – особено ако Тръмп откаже да „плати сметката в магазина на Pottery Barn“, независимо кой какво е счупил. Но именно частта със смяната на режима може да се окаже трудна за избягване – и тя има най-лош опит за успех. Най-малкото, трудно се поддържа в рамките на „невероятно малка“.

Автор: У. Джеймс Антъл III

У. Джеймс Антъл III е изпълнителен редактор на списание Washington Examiner и сътрудник-редактор на The American Conservative.

Източник: “The American Conservative”