"КОГАТО НАЦИЗМЪТ ВЛИЗА ПРЕЗ ДЕТСКИЯ ОТДЕЛ"

03-01-2026г.

Румяна Ченалова

Милена Стоянова :
КОГАТО НАЦИЗМЪТ ВЛИЗА ПРЕЗ ДЕТСКИЯ ОТДЕЛ
Тихите сигнали на радикализацията
Влизам в книжарница на софийската „Витоша“. Коледа. Подаръци. Минавам покрай касата на детския отдел. И чувам детски глас.
Ясен.
Нормален.
Обикновен:
„Имате ли Моята борба на Хитлер?“
Стоп!!!
Вцепенение…
Не защото някой е питал за книга.
А защото гласът е на дете. Около 12-годишно момиченце – дребничко, добре облечено, прилежно.
Продавачката реагира първа: „Продажбата на тази книга противоречи на политиката на фирмата.“
Аз още стоя закована.
Жена на касата попита: „Какво беше това?“
Отговорът идва спокойно. Без шок. Без пауза. С четвърт доза притеснение:
„Напоследък доста хлапета я търсят.“
И тук вече нещо се къса.
Защото това не беше гаф.
Не беше провокация.
Не беше „лошо дете“.
Това е тенденция.
Преди години гледахме Украйна и си казвахме:
„Там е. Майданът. Там са радикалите. Не при нас.“
После сами нарязахме Паметника на Съветската армия.
Отпразнувахме оскверняването на паметта с коледна торта.
С детска глава и крака.
Отрязани.
И ритуално изядени.
На фона на смях и блясък на фотосветкавици.
След флекса — сладкарски нож.
А днес?
Днес дете търси „Моята борба“.
В центъра на София.
По Коледа.
Без срам.
Без страх.
Без да звучи странно.
А утре?
Какво ще е „просто книга“?
Какво ще е „алтернативно мнение“?
Какво ще е „друга гледна точка“?
Нацизмът не идва с маршове.
Идва тихо.
През клипове.
През мемета.
През форуми.
През „само да видя“.
През деца, които още не познават значението на думите —
но вече знаят кои имена да назоват.
И ако си мислим, че това няма общо с нас,
ако режем паметници, но не режем идеологии,
ако превръщаме историята в зрелище, вместо да я разбираме, тогава въпросът вече не е какво търсят децата.
Радикализацията не започва с програми.
А с ритъм.
С подскоци на място.
С телесното „ние“ срещу „те“.
В Украйна това вече беше отиграно.
Сега България ли е наред?
Превръщаме ли се в народ, в чийто дом нацизмът влиза не с лозунги,
а с детски въпроси —
и още отказваме да го признаем?