Какво означава Тръмп за Европа

Доналд Тръмп и тези на негова страна вярват, че светът, създаден от и за американците, вече не служи на американските интереси. Тяхната цел е да съборят цялата идеологическа конструкция на 20-и век.

Французите не са американци. За разлика от американците, французите обикновено не са открити относно политическите си възгледи. Когато отговорен десен политик във Франция бъде попитан къде се намира политически, той винаги внимателно казва, че не е нито отдясно, нито отляво. Това е вярно, независимо дали е член на Расембльман национал (консервативната националистическа партия на Марин Льо Пен, която е съперник на моята партия „Реконкиста“), и дори ако медиите го поставят упорито на крайната десница във френския политически спектър. Същото важи особено за Лез Републикен (партията на френския президент Еманюел Макрон); без значение от партията, всички френски политици твърдят, че са в центъра.

Само ние в „Реконкиста“ с гордост заявяваме, че сме движение отдясно. Имам честта да ръководя „Реконкиста“ от създаването ѝ през 2020 г., и нашата партия е единствената във Франция, която публично подкрепи кандидатурата на Доналд Тръмп, дори когато социологическите проучвания предсказваха победа за неговия демократичен противник. Несъмнено поради нашата уникалност като френска партия списание „Chronicles“ ме помоли да пиша за ефектите от избора на Тръмп върху френската и европейската десница.

„Французите не са американци.“ Тази фраза звучи странно за нашите уши, като иронично отражение, антипразис, отричане на реалността или дори призив. Все пак знаем, че Франция е вторият по големина пазар за „Макдоналдс“ (след самите САЩ). Най-популярният ни певец през 20-и век, Джони Халидай, си е избрал умишлено американско звучащо име, а много френски родители правят същото за децата си, включително тези на Джордан Бардела, председател на Расембльман национал. Може да изненада американците, че много френски пенсионери прекарват дните си, танцувайки на американска кънтри музика. Един от нашите най-големи леви интелектуалци, Режис Дебре, икона на френския консервативен вестник „Льо Фигаро“, който в по-късните си години стана ревностен голист, е написал множество блестящо изразени творби, обясняващи, с тон на съжаление, как е мечтата на французите и другите европейци да станат американски граждани, по същия начин, по който древните варвари се стараели да станат римски граждани.

Но „ние не сме американци.“ За риск да раздразня френската гордост, трябва да се отбележи, че всички големи революционни движения, които са преобърнали Франция и Запада, са родени в САЩ. Декларацията за независимост на американската република през 1776 г. отключва, гледайки назад, нашата голяма революция от 1789 г. Речта на президента Удроу Уилсън за мир и учредяването на Обществото на народите през 1919 г., базирана на човешките права и колективната сигурност, може по някакъв начин да е вдъхновила пацифистката политика на Артид Бриан през 20-те години, която донесе на французина Нобелова награда за мир. Конфликтите в калифорнийските университети през 60-те години помогнаха за старта на нашото въстание през май 1968 в Париж. Нямаше да има либерализъм през 80-те без Рейгън. Нямаше да има и глобализация без решението на Бил Клинтън през 2000 г. да позволи на Китай да започне процеса на присъединяване към Световната търговска организация.

„Ние не сме американци“, но принадлежим, искаме или не, към една и съща западна цивилизация, чиито основи са еврейската пророческа традиция, християнската религия, гръцката култура и римското право. Големи историци като Арнолд Тойнби и Анри Пирен доказват убедително, че всеки път в историята, особено от Средновековието насам, едно движение – политическо, но и културно или дори икономическо – което се заражда в Запада, се разпространява без да бъде изстрелян нито един куршум из целия този географски регион. Всички революционни движения, които описах, произлизат от обмен и от двете страни на Атлантика. Американските основатели четат Монтескьо и Русо. Универсалистичните пророчества на Виктор Юго предхождат проповедите на Уилсън. Неразчесаните протестиращи в Бъркли са имали като професори основателите на френската деконструктивистка теория, Жак Дерида и Жил Дьолез. Глобализацията е подготвена от висшите френски чиновници, които ръководят големите ни международни икономически институции. Този непрекъснат обмен е доказателство, че принадлежим към една и съща цивилизация.

Не всички европейски десни политици са показали същото резервирано, дори враждебно отношение към феномена Тръмп, както французите. Унгарският президент Виктор Орбан, италианският премиер Джорджа Мелони, германците от партия „Алтернатива за Германия“ (AfD) и англичанинът Найджъл Фараж от британската партия „Реформ“, както и моето движение „Реконкиста“, не са криели ентусиазма си и подкрепата си за Тръмп. Те са част от този европейски десен поток, който е отхвърлен от доминиращата идеология в Европа, маргинализиран от европейските институции и определян с умишлено унизителното определение „крайна десница“.

Пробивът на Доналд Тръмп извади на повърхността стара разцепленост в европейската десница – между умерени консерватори и реакционери, между тези, които се подчиняват на догмата на левицата, и тези, които ѝ се противопоставят и я борят. Тръмп победи не като скромно сложи ръцете си в джобовете, а като извади меча и се изправи срещу мейнстрийм медиите и „уок“ университетите. Тази политика не се хареса на ръководството на Расембльман национал, които под ръководството на Марин Льо Пен развиха политическа стратегия, наречена „детоксикация“ – тоест показване на респект и подчинение на думите и идеите, наложени в публичното пространство от левицата.

Освен това цялата политическа класа на френската десница силно подозираше, че ако Тръмп се върне в Белия дом, той ще наложи повишаване на митата върху Европа, и не искаха да бъдат обвинявани в съучастие в тази политика от френските винопроизводители, производители на сирене и собствениците на различни луксозни индустрии, които изнасят за Америка. Расембльман национал обаче никога не е криел враждебността си към „глобализацията“ и към безконтролното продължаване на свободния пазар, воден с особен усърдие от Европейската комисия в Брюксел, който през последните 30 години разруши много индустрии и селскостопански предприятия във Франция, изтласкани от конкуренцията навсякъде, особено от Китай.

Това не е така при либералните партии на власт, чиито най-ярък представител е партията на Макрон – Лез Републикен. Исторически, френската десница дълго време е била протекционистка, но започна да се превръща в привърженик на свободния пазар при генерала де Гол, който, за изненада на всички, прие идеята Франция да влезе в тогавашния „общ пазар“ – шестте основателни страни на Европейския съюз: Франция, Германия, Италия, Белгия, Люксембург и Холандия. От 80-те години насам, френската десница, подобно на немската си колега от ХДС, стана ревностен защитник на глобализацията и свободната търговия. Затова е разбираемо възмущението на нейните лидери, когато виждат американския президент да възобновява стария протекционистки дискурс, който някога е подкрепяла и френската десница.

Тази ситуация е коренно различна за германската десница. Като надеждна опора на германската индустриална мощ, чието износно машиниране генерира богатството на нацията, германската десница има всички основания да бъде ужасена от позицията на Тръмп по митата. Протекционистка линия е приемлива обаче за италианския премиер Джорджа Мелони, която споделя консервативните предпоставки на католическа, антиуок Европа, подобна на идеите на вицепрезидента на САЩ Дж. Д. Ванс. Но Мелони също трябва да защитава италианската индустрия, която изнася много за САЩ и която се страхува най-вече големият американски пазар да не затвори вратите си за „Произведено в Италия“.

Цялата европейска десница, но особено умерената ѝ част, която е на власт в националните правителства, вижда как световната им визия е бурно разклатена от офанзивата на Тръмп. Но това е визия на свят, опиращ се на американската армия и гаранциите на НАТО, особено член 5 – гаранция за обща отбрана за всички членове. Лидерите на европейските държави вече осъзнаха, че „Тръмп е върнал Америка в Америка“, което означава, че те трябва да започнат да се мислят за свои собствени гаранти на сигурността. Това е един исторически завой.

Тръмп символизира повече от президент на САЩ. Той е символ на възраждането на национализма, на предизвикателството към либералния глобализъм и на предизвикателство към европейските институции. Той активира десни сили в Европа, които са били дълго време маргинализирани и отхвърляни. Той даде глас на идеите за национален суверенитет, икономически протекционизъм и ограничаване на имиграцията. В същото време той постави Европа пред историческа задача – да се научи да бъде по-независима политически, икономически и военно.

За Европа Тръмп не е само американски президент, а предвестник на нова епоха на национализъм и консерватизъм, която променя политическия пейзаж и налага нови приоритети и стратегии.

Източник: “Chronicles”