HOMO NULLUS

Наскоро се проведе за първи път в Белгия парад на хората, които се самоопределят като кучета, тоест, културата “puppy play “ 
На едно място между фетиша, изгубената идентичност и нуждата от внимание, се роди нов вид градски спектакъл. Човек на каишка, лаещ, облечен в кожа, с пластмасова муцуна и гордост в очите. Не е част от цирк. Не е терапевтичен пърформанс. Това е… той. Той е куче. Само че не буквално. Само достатъчно, за да ни е неудобно да се смеем, и недостатъчно, за да можем да го разберем.
Добре дошли в ерата на емоционалното кучкарство!
Да се разглежда каишката от погледа на съвремието обаче, не е толкова голяма новост, колкото един човек, или респективно куче, може да си представи. 
Каишката като символ, може да видим още преди 4000 години, в шумерските рисунки - тя символизира овладяването на дивото, подчинението на онова, което не се е родило подчинено. 
Докато в шумерските рисунки наблюдаваме каишката като инструмент за контрол, то в момента този символ е метаморфозирал в нещо още по- крайно, именно знак на властта - “Аз съм над теб, и мога да те водя където пожелая. Ти си под моят контрол”. Но тук идва и въпросът с близостта.
Трябва да познаваш човека, който водиш, или който те води. Трябва да си му близък. Да го следваш като куче.
През Средновековието нещата ескалират след като каишката бива свалена от “дивото”, и бива насила поставена на човекът- роб. Тук идва новият символ, който е : каишката като етикет на подчинения. Тук вече се заражда символиката, която днес ще експлодира в еротичната култура: Ако съм вързан, някой ще ме задържи, ще ме определи, ще поеме цялата отговорност за мен. Каишката става не просто ограничение – а обещание.
С настъпването на модерността и индустриалната доктрина, каишката символично се пренася в училището, фабриката, семейството и всички сборища на маси.  Може да я няма физически, но се усеща. Тук вече ще трябва да примем, че каишката става метафора на духовното ограничение. 
Във всяка социална структура, в която се изисква подчинение, има каишка – само че невидима. Това е и времето, в което автори като Мишел Фуко ще започнат да пишат за разпределението на тялото в пространството. 
Каишката тук е социалният договор, който ни превръща в дисциплинирани тела.
Следвайки хронологията стигаме вече и до така наречената сексуална революция.
Кулминацията достига своят пик в средата на 20 век, зараждат се ъндърграунд култури, в които каишката излиза от рамките на “срамното” , и влиза в нощните клубове вече като еротичен знак . Момента на културният шок :  Подчинението вече не е наложено отвън , то е самоизбрано. Точно тук е и проблема. 
Ние избрахме да се откажем- това е проблема!

Човекът, който отрече природата си на човек или HOMO NULLUS

Каишката винаги застава между две воли: тази, която води, и тази, която следва. 
Да бъдеш куче е лесно. Вървиш след някого. Гледаш нагоре. Очакваш команда. Получаваш храна, секс, одобрение. Няма решения. Няма провали. Няма въпроси . 
Но това ли е свободата?
Тук усещам една вътрешно моя тъга, и тя не бива да се определя като носталгия по “нормалното” , а по- скоро като това е тъгата от това да си човек. 
Да бъдеш човек като че ли е вече непосилна задача. 
Всъщност, на кой му се занимава с това да носи отговорност, да твори, да се бунтува срещу цензурата, да “събуди своето поколение” ? 
По- лесно е да се откажеш, или да се превърнеш в нещо друго. 
Това не е роля, нито фетиш, нито хомосексуализъм.
Това е симптом на свят, който направихме прекалено сложен, прекалено безчувствен, прекалено шумен. Свят, в който да си просто свободен човек, с цялата си отговорност е по-страшно, отколкото да бъдеш каквото и да е друго. Човекът, който избра да се откаже от това да бъде човек,не е станал нещо друго.Той не се е трансформирал.
Той е изпаднал – извън философията , извън етиката, извън личната отговорност, извън представата. И ако преди философите са говорили за Homo Sapiens – разумния човек, а след това за Homo Ludens – играещия, днес сме свидетели на нова форма: Homo Nullus — не-човекът -  Съзнателно празен, съзнателно отказал се, съзнателно решил да се подчини. Доброволно нищожен.
Може би най-тъжното в цялата история е , че в тези актове има нещо свещено.
Не подигравка, а молитва.
Puppy- то, което лази по пода, не иска да шокира. То иска покой. То търси любов, но без болката от разочарованието.Търси интимност, но без риска от отхвърляне.Търси смисъл, но без философия. Може би и ние в тайни моменти искаме същото. Да избягаме от избора. Да се предадем. Да не трябва да бъдем някой. Да има кой да ни води, да решава вместо нас. Кой да ни обича, без да иска нищо в замяна. 
В този свят, в който всяко нещо се интерпретира, отразява, анализира и се осъжда – човекът се оказва в непрекъсната война със самия себе си.

И докато галим кучето-мъж или кучката- жена, гледаме AI-аватарите, лайкваме поредната транс-форма, трябва да си зададем един неудобен въпрос:
Дали все още ни има, или вече само симулираме присъствие?
Автор: Павел Ваклинов