Европа в пламъци: когато идеологията заслепява реалността.

Светът гледа и коментира дистопичните сцени от Франция. 
Наследници на Карл Мартел, Карл Велики и каролингите опожаряват собствената си страна в знак на протест срещу по-висок данък върху производството на домашен арманяк…
Не, не, истинските французи протестират срещу забраната да се танцува канкан на площада… Неее и това не е. Това са оживелите редове от книгите на Мишел Уелбек - най-значимият съвременен европейски писател, невероятно неочаквано останал без "Букър" и награда за писане от Европейския съюз.

Младежи, видимо с мигрантски произход, второ и трето поколение, палят из цяла Франция под претекста на протест срещу условията в системата на образование. Те, условията, несъмнено са се влошили, Франция е затънала в дълго, това е всеизвестно, но специално разрушенията и палежите, които приличат на уличен метеж имат съвсем друг стимул. С огъня се разгръща атавистичен гняв и порив за завоевание, за доминация чрез насилие, маскирани като социално недоволство. Медиите мълчат за истинската природа на безредиците или се правят, че погромът е протест. Левицата ги подкрепя и образно казано сипва бензин в огъня. Управляващите пък очевидно не могат да овладеят хаоса и са безполезни като безплатен билет за концерт на Рут Колева. Догодина на изборите да няма изненадани, да няма пак търсене на руско теле под френския вол. Ама защо, ама как..??? Ето как.

През октомври 732 година в битката при Поатие войските, предвождани от Карл Мартел спират едно нашествие в Европа. Хилядолетие и ресто по-късно друго нашествие е продадено на публиката като "ценности". И може би е късно за спиране. Британският Telegraph пише и пита "Защо френските тийнейджъри палят собствените си училища".
Амииии, не знаем момчета, може би защотооо, може би защото... не... са... френски тийнейджъри. Може би те не мислят себе си като френски тийнейджъри, оставете паспортите и системата на образование. Тук имаме среща с по-древни процеси, с по-дълбоки проблеми Или, или просто си искат арманяка. Парадоксално, или за съжаление закономерно, спасителят на Европа Карл Мартел е погребан в базиликата Сен Дени в едноименното предградие – днес печално известно именно като символ на проваления мултикултурен експеримент. Мартел едва ли е знаел, че поколенията след повече от хиляда годиин сами и с гордост ще причинят на Франция това, от което той я е защитавал с оръжие. Защото Сен Дени все по-малко прилича на Франция. Мнозина подозират, че сегашният кмет на предградието, изгрял покрай протестите, Бали Багайоко няма същото отношение към Карл Мартел и неговия подвиг, каквото са имали почти всички поколения французи досега.

Природата е по-силна от паспорта. И като казахме паспорт – безредиците във Франция в крайна сметка са и продукт на онзи злополучен, невероятно наивен идеализъм, който лиши цяла реколта модерни, материално осигурени европейци от базова преценка за реалността… И освен в техните собствени страни, това присъщо на космополитния западен консуматор заблуждение се откроява и когато по-авантюристичните от тях пътуват по света. Посещаването на опасни места по нашето земно кълбо следва да е продукт на подготовка, осъзнат риск, богата информираност и способност за критично мислене. Санитарният минимум от познания за това как работи светът диктува да може да различиш сравнително сигурните от несигурните местности, държави, региони, градове, квартали и улици и да действаш подобаващо. На теория е възможно да ти се случи нещо лошо докато пребиваваш на най-безопасното място в Цюрих и после да преминеш напълно невредим през Кабул, Исламабад или Могадишу. На теория. Но статистическата вероятност за подобна динамика е меко казано минимална. Емпиричният изследователски метод демонстрира, че е много по-логично и очаквано да бъдеш нападнат и ограбен край фавелите на Сао Паоло, отколкото в Монако или Токио.

Това не означава, че задължително ще се случи, но ти трябва да си подготвен и да може да навигираш през различните нива на риск. Особено, когато пътуваш с близки, за които си отговорен. Всичко това трябва да е болезнено известно на всеки турист и дори авантюрист, решил да обикаля планетата. Но една съвсем друга линия на разсъждение и действие доминира определени общности и води до съвсем реални и редовни човешки жертви. Става въпрос за мисленето на много млади западни хора, отгледани в сигурния балон на средната класа, сляпо вярващи в догмата на културния релативизъм. За тях няма особена разлика между култури, цивилизации и държави, всички сме едни и същи хора, а опасността на места в Третия свят, например, е до голяма степен изфабрикувана от манипулативни медии и търговци на страх. Тези идеалисти отхвърлят криминалните статистики и емпиричните данни като форма на токсични предразсъдъци и поставят на първо място своята топла и плюшена емоция.

Емоция, която ги води на велосипеден тур из планините на Таджикистан, близо до територии на „Ислямска държава“, например. Това чувство на всеобхватен хуманизъм и безрезервна любов към бедни и рискови райони ги вдъхновява да обикалят страни и градове, в които средният брой на убийства на глава от населението е буквално десетки пъти над този в родните им места. Подобен глазиран идеализъм твърде често води до познат и пагубен развой на събитията. Медиите първо съобщават, че млади туристи от Европа или САЩ са изчезнали някъде в Африка, Латинска Америка, Централна Азия или Близкия изток докато са били сами на авантюристично пътуване. Издирването продължава няколко дена и после намират телата им.

Преди няколко години насилствената смърт сполетя двойка от Вашингтон, предприела приключенски поход през Африка и Азия. В Таджикистан младите, образовани и успешни американски граждани бяха прегазени от бойци на „Ислямска държава“ заедно с още двама велосипедисти. Техният дневник на пътешественици разкрива гибелен развод с реалността и потресаващ когнитивен дисонанс. На една страница те репортажно описват как са били нападани в африкански държави и после философстват, че няма такова нещо като опасни страни и култури, а посетените места от Третия свят са разкрили пред тях красотата на човечеството в контраст с корпоративната грозота на Запада. Прави впечатление, че много от тези сходни трагедии включват жени, които решават да пътуват самостоятелно до райони, известни с изключително враждебното и потисническо третиране на жените. Някои от тях искат да докажат, че това са просто предразсъдъци и пропаганда. Тук обаче разликата между факт и чувство е буквално разликата между живот и смърт. В графата на смъртоносния идеализъм трябва да включим и американския турист Джон Чау, който реши да се прави на мисионер с изолирано от цивилизацията индианско племе на един от Андаманските острови. Младият мъж беше убит от копията на недокоснати от модерността хора, за които се знае, че са извънредно враждебни към непознати посетители, а достъпът до техният хабитат е забранен.

Но това е екзотика и понеже жертвата беше сам мъж, тогава последваха подигравки и коментари в стил - „ами заслужил си го е, какво си е мислил, че ще стане“. Е, ние тук едни хора гледаме насилието във Франция и също си мислим - „какво си мислехте, че ще стане“. Криминалните статистики не са някакво ксенофобско фентъзи, изобретено от лоши чичковци, които не искат европейските младежи да видят колко по-хубав е животът в Конго или Еритрея. Същите, които се самозалъгват, че нападението над възрастни жени по парижките улици е заради проблеми с финансирането на учителите.. Всъщност някои уроци трябва да се научат по-трудния начин. Ако изобщо имат научаване.

Цялото видео може да гледате ТУК: