Европа не се възпроизвежда, тя бива презаселвана

През април тази година Евростат обяви, че населението на Европейския съюз ще достигне своя пик през 2029 г. с 453,3 милиона души, след което ще спадне до 398,8 милиона до 2100 г.

Около 150 г. пр.н.е. Полибий описва почти същото за Елада: недостиг на деца и общо обезлюдяване, без това да се дължи на война или чума. Причината, заключава той, се корени в мъжете, които отказват да се женят или отглеждат само едно-две деца, за да може всяко от тях да разполага с повече блага.

Двадесет и два века по-късно онова, което Пиер Шону нарича през 1976 г. la peste blanche („бялата чума“), се третира или с притъпен технически език, или с евфемизми. Демографията се движи бавно с десетилетия, а след това изведнъж става необратима. Майките на 2050 г. вече са родени и онова, което се променя в Европа, не е само броят на жителите, но и техният състав — кои са те всъщност.

През 2025 г. в ЕС са починали 4,81 милиона души, а са се родили 3,46 милиона, бележейки 14-ата поредна година на естествен прираст с отрицателен знак. Въпреки това населението се е увеличило до 452 милиона, поддържано от нетна миграция в размер на 2,05 милиона души. От 2012 г. насам всяка година на демографски растеж се дължи на приток отвън. Испания например е прибавила 442 428 нови жители през 2025 г., въпреки че смъртните случаи надвишават ражданията, а към 1 януари 2026 г. всеки пети от нейните 49,6 милиона жители е роден в чужбина.

Коефициентът на раждаемост в ЕС през 2024 г. спадна до 1,34 деца на една жена — най-ниската стойност в историята на измерванията — в сравнение с 2,62 през 1964 г. и при необходим праг за просто възпроизводство от 2,1. Дори Франция с показател 1,61 не се доближава до него, докато в Испания той е 1,10, а в Италия — 1,18. Едно на всеки четири деца, родени в Съюза през тази година, е от майка, родена в чужбина.

Аристотел поставя семейството в основата на полиса, а папа Лъв XIII пише през 1891 г., че то предхожда гражданското общество. Всяка функция, която семейството спре да изпълнява, се изземва от властта — така че държава, която се разраства, и семейство, което се свива, не са две различни явления, а едно и също.

От 203 милиона домакинства в Съюза едва 23,4% включват деца, а най-разпространеният тип — с 37,5% — е възрастен, живеещ сам. Между 2016 и 2025 г. населението на ЕС се увеличи с 8 милиона души, докато домакинствата от двойки с деца намаляха с 2 милиона. Европейската комисия от 2023 г. поддържа демографски инструментариум, в който имиграцията присъства сред механизмите — което на практика означава да бъркаш числения размер с идентичността.

Материалното условие за съществуването на всяко семейство е домът, а в Европа той е недостижим на възрастта за родителство. Между 2010 и 2025 г. цените на жилищата в Съюза скочиха с 58%, а наемите — с 28%, докато реалните заплати едва достигнаха равнищата си от 2019 г. Младите европейци напускат дома на родителите си средно на 26 години, докато испанците и италианците — на 30. От всеки 100 евро, които струва наемането на средностатистически работник в Испания, над 40 евро отиват за данъци и осигуровки, преди изобщо да стигнат до джоба му. В древен Рим proletarius е бил човекът, чието единствено притежание е неговото потомство. Днешните европейци обърнаха това уравнение наопаки.

Масовата имиграция се представя като спасение, докато всъщност тя е неделима част от същия механизъм. Организацията на обединените нации изчисли през 2000 г. в доклада си „Replacement Migration“ („Заместваща миграция“), че за да запази стабилен броя на населението си, тогавашният ЕС от 15 държави ще се нуждае от около 47 милиона имигранти до 2050 г., и от близо 700 милиона, за да съхрани съотношението между работещи и пенсионери. Самите автори на доклада заключиха, че втората цифра е напълно непостижима.

Официалният наратив упорито настоява, че имигрантите вършат работата, която европейците отказват да работят. В същото време Испания има 2,5 милиона безработни — едно от най-високите нива на безработица на континента — и един от най-ниските дялове незаети работни места: 0,9% при средно за ЕС равнище от 2%. Онова, което е дефицитно, не е работната ръка, а заплащането, с което реално може да се води нормален живот. Чуждестранните работници там получават средно 1846 евро бруто на месец спрямо 2508 евро за местните граждани и заемат 55% от работните места в домашните услуги — дейности, които испанците работеха през 90-те години срещу заплащане, покриващо ипотека.

Имигрантът се съгласява на условия, които местният жител не може да приеме, без да се откаже от създаването на семейство. Така се фиксира цена на труда, плащана от местните граждани с най-ниски доходи и облагодетелстваща онези с най-високи. ОИСР оценява нетния фискален принос на имигрантите за периода 2006–2018 г. на между -1% и +1% от БВП при повечето страни членки, като в 18 от общо 25 държави той е отрицателен, щом към тях се начислят разходите за обществени блага.

Социалната защита поглъща около 27% от БВП на Европейския съюз и всяка държава на практика функционира като гигантски пенсионен фонд. Разходопокривната пенсионна система, която Европа масово въведе след 1945 г. като наследство от осигурителния модел на Бисмарк от 1889 г., изисква постоянен и безкраен ръст на осигурителите. Когато този ръст спре, пътищата са два: реформа или внос на население. Правителствата избраха втория и го нарекоха хуманизъм.

Преброяването може да отчита ръст, докато самата нация се разпада. Едмънд Бърк описва обществото като съюз между живите, мъртвите и онези, които тепърва предстои да се родят. Демографският въпрос не опира просто до пенсии или предлагане на работна ръка — той е въпрос за това дали европейците все още смятат себе си за наследници на цивилизация. Полибий пише своите редове по времето, когато Рим изравнява Коринт със земята. По-късно Плутарх отбелязва, че цяла Елада едва успява да събере 3000 хоплити. Градовете са били все още там — със своите магистрати, храмове и закони. Но без елини.

Автор: Антонио О'Мулони

Източник: “Brussels Signal”