Европа на нациите или Европа над нациите

Европа се нуждае от трезвост, не от нови лозунги. Европейският съюз говори като държава, но работи като съвет от правителства. И това не е грешка, а замисъл.

От едната страна е мечтата за „Европа над нациите“, за нещо като „Съединени европейски щати“. Общи правила, общи институции, обща посока. От другата е по-земната идея за „Европа на нациите“ или „Европа на отечествата“. Съюз от държави, които действат заедно там, където им е изгодно, и пазят властта у дома там, където цената на отстъпването ѝ е твърде висока.

Последните години направиха избора по-сложен. Война близо до границите, търговска война между САЩ и Китай, енергийни шокове, прекъсване на веригите на доставките, миграционни вълни. Брюксел отговаря инстиктивно: повече координация, повече механизми, повече планове и декларации. Гражданите от друга страна пък казват: повече предвидимост, повече ясни отговорности, по-малко „друг ни е виновен“.

Тук тезата е проста. Европа няма да се спаси, като се прави на федерация. Ще оцелее като по-зрял съюз от суверенни държави, които знаят защо действат заедно и къде трябва да спрат. По-малко морализиране. Повече прагматизъм. По-малко илюзии, че „още една директива“ може да създаде общ народ.

Паричен съюз

Еврото беше продадено като символ на единство. На практика се оказа тест за доверие.

Когато имаш общи пари, но нямаш общо управление, се появява вечният спор - кой плаща, когато нещо се счупи? Северът се страхува, че ще плаща за юга. Югът се страхува, че ще бъде управляван от северни правила, които не пасват на неговата икономика и политика. Кризата на държавните дългове през миналото десетилетие показва слабостта. В трудни моменти политиците не издържат на собствения си договор. Вместо ясни правила имаме импровизация. Вместо „всеки си носи отговорността“ получаваме спасителни операции, условности, натиск и взаимни обвинения.

Има два изхода, които се повтарят като мантра.

Първият е „още повече Европа“. Това означава обща каса и по-силен център. Може да звучи логично. Но политически е взривоопасно. Избирателят в една държава трудно приема да финансира чужди решения в друга, особено когато не може да смени „чуждото“ правителство на избори. Вторият изход е по-скромен, но по-вероятен. Общи пари, но ясна граница. Ако някой взима лоши решения, да понася последствията. Не романтично, а реално. Този подход е неприятен в момента на кризата, но по-честен в дълъг аспект. И има една голяма полза. Политиката остава близо до хората. Там, където гласуват, където разбират кой е отговорен и кого могат да накажат или наградят. В собствената им държава.

Еврото вероятно ще остане. Въпросът е в каква форма? Като валута с ясни правила, които важат за всички и се спазват, дори когато „боли“? Или като валута, която оцелява от криза до криза с поредната „извънредна“ договорка след полунощ, написана така, че утре никой да не носи лична вина.

Фискален съюз

Тук идва по-ключовата тема. Бюджетът не е счетоводство. Той е политика, обещания и власт.

Когато Брюксел говори за общи финанси, това не е само технократски новговор. Това е прехвърляне на контрол за това, кой определя размера на данъците, кой решава какви и къде ще са разходите, кой носи отговорността, когато сметката излезе по-висока от заплатата?

В Европа има много различни модели. Някои общества предпочитат по-голяма държава и повече услуги. Други разчитат на по-ниски данъци и повече свобода. Тези различия са част от демокрацията. Не са „проблем за решаване“. И точно тук федералната мечта се сблъсква със стената. Ако направиш обща каса, трябва да имаш общи правила и общ контрол. И тогава започва политическата война. Кой диктува правилата? Големите на малките? Богатите на бедните? Или „отговорните“ на „безотговорните“?

По-разумният вариант е по-ограничен. ЕС да има инструменти за кризисни ситуации, но да не се превръща в централен бюджетен плановик на континента. И най-важното, да пази принципа на отговорността, защото ако при всяка криза даваш само обезболяващо, проблемът не изчезва. Просто се отлага, докато не стане хроничен.

Lingua franca

Европа няма общ език в смисъла, в който една държава има. И вероятно никога няма да има. Това не е трагедия. Това е реалност.

Все пак има един практически език за работа и общуване. След Брекзит парадоксът е ясен. Английският остана като общ втори език, дори когато Великобритания напусна ЕС. Причината е проста - хората вече го използват, учи се масово, няма реална алтернатива, която да обедини всички, макар че французите поддържат друга теза.

Тук Брюксел често си прави илюзии. Многоезичието е прекрасно, но то означава и различни информационни светове. Немците спорят със свои аргументи, французите с други, а поляците с трети. И почти никой не чете другите в оригинал. Така „европейският дебат“ често е сбор от национални дебати, които се срещат едва когато стане скандал.

Един общ втори език помага, защото прави разговора по-лесен, но не създава общ народ. Той свързва хората практично, не ги слива в едно „ние“ с общи инстинкти и политическа лоялност. И това е напълно достатъчно. Европа може да работи като съюз, без да се превръща в нация. По-опасното е да се държи така, сякаш вече е такава, и да взима решения от името на „общ народ“, който реално не съществува.

Масова миграция

Това е темата, която разкъсва розовата завеса.

Тезата, че Европа „няма избор“ и непременно се нуждае от масов внос на работна ръка, често се повтаря като самопонятен факт. Но това е удобно опростяване. Да, континентът застарява. Да, в много отрасли има недостиг на кадри. Въпросът е друг. Дали решението минава задължително през мащабна външна миграция? Или минава през комбинация от по-висока производителност, по-добри условия на труд и мобилизиране на вътрешни резерви, подкрепени от технологичен скок?

Когато заплатите и условията са ниски или лоши, „недостигът“ често не е липса на хора. По-често е нежелание да се плати пазарната цена на труда. Ако фирмите компенсират това с външен приток на нискоквалифицирана работна сила, натискът за автоматизация отслабва. Отслабва и натискът за реално повишаване на продуктивността. Така Европа рискува да се заключи в модел на евтин труд, вместо в модел на конкурентоспособност.

И дори когато външната работна сила е част от решението, тя не идва „безплатно“. При по-големи потоци, особено от общества с различни културни норми, религия и традиции, цената често е интеграционен дефицит. Език, образование, признаване на квалификации, реално участие на пазара на труда и най-вече риск от сегрегация, плюс натиск върху жилища, училища и здравни услуги. Когато интеграцията изостава, политическата реакция е предвидима. Миграцията лесно се превръща в универсален виновник за всичко. Това подкопава общественото доверие. Удря и по самата европейска идея. Ако промяната се усеща като прекалено бърза и „наложена“, спорът престава да е икономически. Става спор за идентичност и сигурност. Затова по-трезвият извод е ясен. Европа няма нужда от миграция „по подразбиране“. Нуждае се от висококвалифицирана, таргетирана и контролируема трудова миграция по примера на Силициевата долина и Ханджоу. Паралелно с това е нужна ясна стратегия за активиране на вътрешните резерви и ускоряване на производителността.

Международна търговия и международни отношения

В търговията ЕС е силен по една проста причина. Той е огромен пазар. Когато преговаря като блок, тежи повече. Може да налага стандарти. Дори другите да мърморят, накрая се съобразяват. Във външната политика обаче Европа често е разпиляна. Говори оглушително за ценности, а после се вижда, че няма с какво да ги защити. Изглежда като морален коментатор, който няма силата да спре побоя. И тогава пак стигаме до САЩ, до НАТО и до чуждата, макар и съюзническа, воля.

Затова се повтаря идеята за „стратегическа автономия“. Европа да може да действа сама. Проблемът не е в лозунга. Проблемът е в цената. Автономия означава повече пари за отбрана, повече координация и повече риск. А Европа дълго време избираше удобното. Да обещава социално спокойствие, докато сигурността идва отвън. Някои държави вече се събуждат. Увеличават разходите за отбрана. Но го правят най-вече като нации, не като единна европейска армия. Това е по-бързо и по-реалистично. И пасва на логиката на „Европа на нациите“. Сътрудничество, когато има обща заплаха, но отговорност у дома.

В отношенията със САЩ и Китай Европа трябва да е прагматична. Да пази пазара си, когато е нужно. Да намалява опасните зависимости. Да не превръща търговията в постоянна морална лекция, която отблъсква партньори. Светът се връща към сила и интерес. Ако Европа иска да бъде уважавана, трябва да може да защити избора си. Не само да го обяснява.

Вместо заключение

Голямата илюзия е, че Европа трябва да избере между две крайности. Или федерална мечта, или разпад. Истината е по-скучна и по-устойчива.

Европа работи най-добре, когато приеме реалността си - тя не е една държава, а континент от нации с различна памет, езици и навици. Затова тези нации могат да правят много заедно там, където ползата е очевидна и правилата са ясни - общ пазар, общи стандарти, технологии и инфраструктура. Но не могат да бъдат „прескочени“, сякаш са просто административна подробност. Когато решенията се взимат така, сякаш вече има един общ народ, хората усещат, че ги управляват отвън и без реален контрол. Оттам идват съпротивата, апатията и онова неприятно чувство за чужда власт, на която плащаш сметката.

Затова бъдещето вероятно е по-малко гръмко и повече устойчиво. По-скромен Брюксел, по-ясни отговорности, по-малко идеологически кампании и повече практични сделки. Европа на нациите, която не се срамува от думата „суверенитет“, но я използва умно. Не като извинение за дребнотемие, а като инструмент за демокрация. Ако Европа има шанс в новия груб свят, той е в тази зрялост. Да не се преструва, че е държава. Да не се страхува, че е съюз. И да спре да вярва, че общите лозунги заменят общия характер.

Пиша тези редове без да бързам, както човек не бърза, когато истината е на една ръка разстояние. В чашата тихо бълбука пенливо вино от Шампан. В пръстите ми се рони италианска фокача, поръсена с ухаен розмарин и напоена с хърватски зехтин. На масата ме чакат сирене „Рокфор“, сочни италиански ябълки „Червен Велокс“ и онази зряла българска сланина от прасета, кръстосани с източнобалканска дива свиня. А някъде отзад звучи „Коледната оратория“ на Бах. Тя не те убеждава, а те помирява.

И си казвам, че Европа не е само договори и съвети. Тя е трапеза и памет. Тя е вкус, който не се нуждае от преводач, и мелодия, която прави различното съвместимо. На тази маса никой не губи себе си, за да бъде заедно с другите. Просто си подава ножа.

Вместо финал - откъс от пресконференция на Шарл де Гол от 15 май 1962 г.:

„Между другото, тъй като се отдава повод, искам да се извиня, господа журналисти. Може би ще ви прозвучи донякъде изненадващо, но аз лично никога, в нито едно от моите изявления, не съм говорил за „Европа на отечествата“, макар че постоянно се твърди, че съм го казвал. Разбира се, не защото аз се отричам от своето отечество. Напротив. Привързан съм към него повече от всякога. И освен това не вярвам, че Европа може да има каквато и да било жива реалност, ако в нея не присъстват Франция с французите, Германия с германците, Италия с италианците и т.н.

Данте, Гьоте, Шатобриан принадлежат на цяла Европа точно дотолкова, доколкото са били, съответно и в най-висша степен, италианец, германец и французин. Те едва ли щяха да послужат много на Европа, ако бяха безродници и ако бяха мислили и писали на някакъв интегриран „есперанто“ или „волапюк“.

Така че е вярно, че отечеството е човешки елемент, емоционален елемент. Но Европа може да се строи върху елементи на действие, авторитет и отговорност. Кои са тези елементи? Държавите. Защото само държавите, в това отношение, имат стойност, имат легитимност и освен това са способни да осъществят… Аз вече казах и повтарям, че към днешния момент не може да има друга възможна Европа освен Европа на държавите, разбира се извън митовете, фикциите и парадите.

От тази солидарност зависи всяка надежда да се обедини Европа в политическата област и в областта на отбраната, както и в икономическата област. От тази солидарност зависи, следователно, съдбата на цяла Европа, от Атлантика до Урал. Защото ако на запад от Европа може да се създаде една конструкция, една организация, която да е здрава, просперираща и привлекателна, тогава отново се появяват възможностите за европейско равновесие с държавите на Изтока и отново се открива перспективата за сътрудничество в истински европейски смисъл. Особено ако, в същото време, тоталитарният режим престане да отравя самите извори.“

Шарл де Гол

Автор: Аркади Шарков за “24 часа”