Десницата не може вечно да разчита на некомпетентността на левицата

Нещата не вървят особено добре за президента Доналд Тръмп и неговата весела дружина. Предизборните обещания за мигновен световен мир не се сбъднаха; водещата търговска политика на администрацията се натъкна на съдебни пречки и пазарни сътресения; икономиката изглежда нестабилна. Най-състоятелната защита, която някой може сериозно да издигне в полза на Голямата, Красива Стена, е, че нещо по-добро вероятно не е политически осъществимо. Сенатът, контролиран от републиканците, не си прави труда дори да работи пълна седмица, за да потвърди натрупалите се назначения на президента. Провеждането на имиграционната политика остава най-силната страна на Тръмп според социологическите проучвания, но той все така е далеч от изпълнението на обещанията си.

Една компетентна опозиция би се възползвала блестящо от ситуацията. Вместо това демократите и съюзените с тях медии упорито правят всичко възможно да изглежда, че президентът е разумен, умерен и компетентен. Налице е особен танц, онагледен от медийната реакция на единственото запомнящо се изказване на Тръмп по време на дебата му с Камала Харис: „Те ядат кучетата, ядат котките, ядат домашните любимци на хората, които живеят там.“ Тази странно хипнотизираща тройна фраза предизвика хиляда възмутени проверки на фактите. Заключението им бе, че макар и да не е вярно, че пристигналите хаитяни в Спрингфийлд действително са се занимавали с кинофагия, те наистина са били изключително разрушителни за живота в това малко градче по други начини. Това не беше моралната победа, за която противниците на Тръмп се надяваха – в опита си да развенчаят цветистия изказ на Тръмп, те всъщност разкриха още повече аргументи в подкрепа на критиката на привържениците на строгата имиграционна политика.

Това продължава да се повтаря. Килмар Абрего Гарсия, гражданин на Салвадор, погрешно депортиран в един от мегазатворите на Ел Салвадор, се превърна за кратко в знаме на кауза, уж разкриваща несправедливостта и нехуманността на имиграционната политика на администрацията. Дори след като призна грешката си, администрацията умишлено забави връщането на Гарсия в САЩ, очевидно залагайки, че колкото по-дълго той остава в новините, толкова по-морално оправдана ще изглежда тя. И изглежда, че тази стратегия се изплаща – Гарсия наистина е върнат в САЩ, но сега срещу него са повдигнати сериозни обвинения в трафик на хора. Поправянето на грешката на администрацията само подчертава, че Гарсия и такива като него не са точно хората, които обществото иска да допуска в страната в голям брой – всъщност, може би са именно от тези, които иска да изгони.

Същата схема изглежда се разиграва и при анти-ICE бунтовете в Лос Анджелис. Тръмп нареди изпращането на Националната гвардия, а губернаторът на Калифорния Гавин Нюсъм и кметът на Лос Анджелис Карън Бас настояха за правото си на съпротива срещу федералната намеса. В нашата редакция ценим 10-ата поправка и всичко свързано с нея, и в този смисъл имаме известна симпатия към Нюсъм и компания. Но все пак е доста показателно да видиш как един от водещите претенденти за президентската номинация на демократите през 2028 г. е принуден да заяви, че сцените с мъже в балаклави, развяващи мексикански знамена над горящи автомобили, не показват нищо друго освен „измислена криза“.

Не съм съвсем сигурен как да обясня това натрапчиво поведение, при което човек постоянно настъпва мотиката. Да се настоява, че широката лявоцентристка коалиция е в плен на „групите“ по краищата си, стига само донякъде. Така или иначе, това се случва достатъчно последователно, че Белият дом вече изглежда изгражда пиар стратегия, базирана на предположението, че враговете му неизменно ще се окопаят в някаква глупост.

Но самодоволството е опасно. Склонен съм да мисля, че пазарът за политически платформи в крайна сметка действително функционира – никоя партия не обича да губи вечно и нищо не носи успех като самия успех. В крайна сметка Републиканската партия прие превземането от Тръмп, защото това ѝ отвори достъп до нови групи избиратели, с чиято подкрепа можеше да печели избори. Така наречените „либерали на изобилието“, колкото и несвързани и обезвластени да са в момента, са прави в това, че разпознават един значителен, но пренебрегван политически поток в САЩ – такъв, който отдава предпочитание на гражданския либерализъм, технократичната компетентност и на онова, което общо наричаме неолиберализъм. Истинският „янгизъм“ на Андрю Янг никога не е бил изпробван, но когато бъде, ще се превърне в политическа сила, с която трябва да се съобразяваме.

Когато демократите решат отново да се борят за победа – когато престанат да защитават различни видове незащитими хора и позиции по крайно неудобен начин – десницата ще трябва да се опре на реални, съществени предложения и след четири години управление – на реални постижения. Икономическата дерегулация – особено в енергийния сектор – и външната политика предлагат най-очевидните постижими успехи. Но не е ясно дали коалицията на недоволните около Тръмп изобщо има някаква кохерентна платформа; още по-малко ясно е дали администрацията ще успее да изпълни обещанията си от кампанията. Това е опасно. Доколко републиканците могат правдоподобно да претендират, че са партията, която върши нещата, ще определи тяхната устойчивост – особено когато демократите се върнат от пустинята.

Автор: Джуд Русо

Джуд Русо е главен редактор на The American Conservative и сътрудник-редактор на The New York Sun. Той е стипендиант на фондация "Джеймс Мадисън" в Hillsdale College за 2024–2025 г. и бе включен в списъка на ISI „Топ 20 под 30“ за 2024 г.

Източник: “The American Conservative"