Да гледаш Гришо и Джокович като на телевизор, а да си в залата, в която те играят - това е тъжна история

Чудя се дали да го напиша това, или не. 
Явно да, щом го пиша. 
Все гледам да говоря положително, да намирам добрата страна. Понякога става, сега - не. 
Добрата страна на мача Гришо-Джокович беше самият мач:) Закачката помежду им, няколкото вълшебни удара, особено онзи на Григор с гръб към мрежата. 
Двамата имаха по-голямо настроение от преобладаващата част от публиката. Видимо. 
Ноле няколко пъти подканва трибуните да ръкопляскат. Явно има защо…
Апатия сред зрителите. 
Страх от изразяване на радост. 
Подозрително е да си радостен у нас. 
Даже на демонстративен тенис-мач на две световни звезди, единият - вече легенда. 
Дамски прически като за чалга-концерт. 
Публични фигури с погребални физиономии. 
Организаторите толкова ли не можаха да намерят петдесет усмихнати млади хора с озарени лица - които да държат пред себе си един голям български трибагреник и също толкова голям сръбски. 
На централната трибуна. 
От уважение преди всичко към самите нас. 
Ухапана история. Тъжна. 
Живото общуване е убито от парализата пред мониторите на мобилните. 
Да гледаш Гришо и Джокович като на телевизор, а да си в залата, в която те играят - това е тъжна история. 
Може и да не съм прав. 
И искам да не съм прав. 
Ако някой съм засегнал - поднасям извинения. 
Може би в залата е било различно. 
Дано да е било. 
Дано.