Бомбардирането на Иран от Тръмп е поредният акт на президентски абсолютизъм

Имперското президентство не е било реално ограничено от времето на администрацията на Джордж У. Буш насам.

Има ли президентът Доналд Тръмп някаква законова основа за своите външнополитически действия, освен личното си усещане за абсолютно право на власт? Президентите пренебрегват ограниченията на Конгреса върху своите външни интервенции поне от Корейската война насам. Но непредсказуемото поведение и разпалени изказвания на Тръмп почти карат президента Ричард Никсън да изглежда кротък.

Демократи от Конгреса и представителят Томас Маси (републиканец от Кентъки) настояват за гласуване на резолюция по Закона за военновременните правомощия, която да постави юзди на Тръмп. Но по същия начин, по който президентът Джордж У. Буш си намери юристи, които да го уверят, че има право да нарежда изтезания, така и привържениците на Тръмп отричат валидността на всякакъв закон, ограничаващ воденето на война от страна на Белия дом. Във вторник председателят на Камарата на представителите Майк Джонсън (републиканец от Луизиана) заяви: „Много уважавани конституционни експерти смятат, че самият Закон за военновременните правомощия е противоконституционен. Аз съм убеден в това. Според тях той нарушава правомощията на главнокомандващия по член 2 от Конституцията.“ Джонсън блокира всяко гласуване по тази резолюция в Камарата.

Някои защитници на Тръмп твърдят, че разрешението за използване на военна сила (AUMF) от 2001 г., прието в отговор на атаките от 11 септември, дава цялата правна обосновка, която му е необходима. Тъй като президентът Джордж У. Буш включи Иран в „оста на злото“ в обръщението си за състоянието на съюза през 2002 г., това уж давало право на следващите президенти вечно да наказват Иран. За поставянето на Иран в тази триада нямаше основателна причина, но липсата на доказателства рядко спира президентските речи.

Освен това, разрешението от 2001 г. днес изглежда толкова архаично, колкото и предложение за балансиран бюджет. Както конгресмени могат да поддържат дефицитно харчене, като обещават някой ден да балансират бюджета, така и това разрешение позволява политиците безкрайно да бомбардират всяка група или държава, обвинена в престъпления.

Тръмп изглежда претендира за неограничена власт за интервенции в чужбина. През февруари той публикува в Truth Social цитат, приписван на Наполеон: „Онзи, който спасява родината си, не нарушава закона.“ Звучейки така, сякаш има право да управлява света, Тръмп обяви през февруари: „Ще притежаваме Газа.“ Той подкрепи насилственото прогонване на над милион палестински бежанци, за да се създаде „Ривиера на Близкия изток.“ През 2023 г. се похвали пред еврейски дарители: „Аз ви дадох Голанските възвишения“ – показвайки, че смята за свое право да разпределя сирийска територия и да преначертава национални граници както му е угодно.

Шаблонът на Тръмп с крайни искания определя и реакцията му спрямо конфликта между Израел и Иран. Той настояваше за „безусловна капитулация“ от страна на Иран, сякаш е генерал Грант през 1862 г., обкръжил крепост, командвана от глуповат южен генерал. Тръмп нареди Иран напълно да прекрати обогатяването на уран, независимо от международните споразумения и липсата на доказателства за оръжейна програма. В един момент предупреди 10-те милиона жители на Техеран да „евакуират незабавно“ – без да уточни къде биха били в безопасност от израелските бомби. Може би най-странното му изказване беше пост в Truth Social в събота вечер: след като обяви, че САЩ са бомбардирали три обекта в Иран, Тръмп заключи: „СЕГА Е ВРЕМЕ ЗА МИР! Благодарим за вниманието.“ В сряда сутринта на срещата на върха на НАТО той подигравателно отхвърли съмненията на Агенцията за военно разузнаване относно ефективността на удара и сравни атаката си с Хирошима и Нагасаки, заявявайки, че това било „същото, което сложи край на войната.“ Едва ли това ще повиши популярността му в Япония.

Ако се върнем 20 години назад, защитниците на военолюбивия президент уверяваха, че Джордж У. Буш е по-умен, отколкото изглежда. Но днес много от привържениците на Тръмп смятат, че той е всезнаещ. Публикациите му в Truth Social вече се считат за много по-точни от всякакви разузнавателни доклади на правителството. Както заяви вицепрезидентът Дж. Д. Ванс в неделя в предаването „Meet the Press“: „Разбира се, че вярваме на разузнавателната общност, но вярваме и на инстинктите си.“ Ами ако най-силният инстинкт е да се угоди на произраелски дарители? Държавният секретар Марко Рубио очерта посоката на външната политика в стил Тръмп: „Забравете за разузнаването.“ DOGE пропусна страхотна възможност да спести над 80 милиарда долара годишно, като премахне разузнавателните агенции, които Белият дом така или иначе презира. (Междувременно „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“ съобщиха, че Тръмп всъщност взел окончателното решение да бомбардира Иран след като видял водещи на Fox News да възхваляват успехите на Израел срещу Техеран.)

Предположената президентска всезнателност руши ограниченията върху овала. Юристите на Тръмп използват същата правна нитроглицеринова логика, която съсипа президентството на Буш. Администрацията на Тръмп повтаря теорията за „единната изпълнителна власт“ (unitary executive), според която президентът има практически неограничена власт върху почти всичко в слънчевата система. Буш издаде над сто подписни изявления, че ще пренебрегне конкретни части от закони, позовавайки се на „конституционното правомощие на президента да управлява единната изпълнителна власт и да не предоставя информация“ на Конгреса и американския народ. С това оправда пренебрегване на забраните за изтезания. Администрацията му смяташе, че „взаимният контрол“ между властите е остарял. Но тези правни узурпации направиха Буш крайно непопулярен към края на мандата му и отвориха пътя за Барак Обама да спечели президентството, представяйки се като защитник на гражданските свободи.

Правният абсолютизъм на Тръмп изглежда е пълната противоположност на търпимостта – и вероятно на здравия разум. Националната служба за парковете при Тръмп иска да изтрие всякакви материали в националните паркове, които „неуместно оклеветяват американци от миналото или настоящето,“ така че официалната история да се превърне в още по-голяма приказка.

Тези правни доктрини не са хипотетична заплаха за свободата. На 25 март маскирани агенти на имиграционните служби заловиха Рюмейса Йозтюрк, турска докторантка, на улицата в Бостън. Тя беше държана 45 дни, а студентската ѝ виза беше тайно анулирана, защото беше съавторка на статия с критики към университета Тафтс заради отказа му да прекрати инвестиции, свързани с Израел. Рубио я нарече „побъркана“ и намекна, че властите имат солидни доказателства за престъпленията ѝ. Изтичане на информация до „Вашингтон Поуст“ показа, че единственото, с което федералните разполагаха, беше тази статия. Федералният съдия Уилям Сешънс разпореди освобождаването ѝ, защото арестът „потенциално охлажда свободата на словото на милионите хора в тази страна, които не са граждани.“ Може би това е и било целта.

Без значение колко бомби ще пусне Тръмп или колко свободи ще потъпче, той ще запази желязно ядро от MAGA-привърженици, които виждат в неговата власт последната надежда за Америка. „Ню Йорк Таймс“ отбеляза подобен модел през 1973 г. в началото на втория мандат на Никсън: „Консерваторите, които традиционно подкрепяха силен Конгрес и отслабен президент, сега настояват за обратното.“ Опитът на Никсън да „оправи“ Вашингтон чрез радикална централизация на властта в Белия дом не оцеля след скандала „Уотъргейт.“

В понеделник Тръмп обяви прекратяване на огъня между Иран и Израел. Във вторник сутрин, след нови нарушения на примирието, Тръмп избухна: „Имаме две държави, които воюват толкова дълго, че не знаят какво, по дяволите, правят.“ Милиони американци стигнаха до същия извод относно собствената външна политика на Тръмп. За съжаление, гражданите не могат да разчитат на Конгреса, Конституцията или федералния закон да ограничат интервенциите му – нито у дома, нито в чужбина.

Автор: Джеймс Бовард

Джеймс Бовард е сътрудник на списание The American Conservative. Той е автор на десет книги, включително Public Policy Hooligan, Attention Deficit Democracy, The Bush Betrayal и Lost Rights: The Destruction of American Liberty. Последната му книга е Last Rights: The Death of American Liberty. Писал е за New York Times, Wall Street Journal, Washington Post, New Republic, Reader’s Digest и много други издания. Член е на Борда на сътрудниците на USA Today и редовен сътрудник на The Hill.

Източник: “The American Conservative”