БЪЛГАРИЯ УМИРА. С всяко „нищо не зависи от мен“.

БЪЛГАРИЯ УМИРА.
С  всяко „нищо не зависи от мен“.
България не е поробена от Борисов или Пеевски – тя е изядена отвътре от една гнила симбиоза, където всеки получава точно толкова, колкото да заглуши съвестта си и да не поиска промяна. Това написа  професор Николай Райчев и е прав. Бих добавил, че въпросните двама са лицата на тази система. Уродлива, безжизнена, воняща на разврат и корупция. 
Сега ще ви разкажа моята версия, като Народен представител, който вижда системата от вътре. Време е да си кажем истина в очите и да решим как да продължим. От Възраждане сложихме на масата темата за преосноваване на държавата, за нова Конституция и нова политическа система: 
Сегашната система не те удря с ботуш, а те гали с отрова – не те арестува, а те затваря в златна клетка от ипотеки и надежди. Сърцето на тази система бие  в 700 000 души, които смучат от държавната кърма. Със  семействата им стават към 1.5 милиона души. Сиреч на всеки трети българин утрото започва с мисълта за заплатата от бюджета. При 6.5 милиона население това е цяла армия от зависими, които не искат революция – искат същото. Когато добавиш  към тях – 200–300 хиляди ромски гласа, купени с по 100 лева, се получава, че при 2–2.5 милиона гласоподаватели това е машината за вечност.  Тази система не е построена – тя се саморазвива като тумор. Всеки си е намерил кървавото си ъгълче:
Учителите викат за заплати, докато децата ни излизат от училище без да могат да напишат „обичам те“ без грешка.  
Полицаят знае за камионите с контрабанда, но ипотеката му е по-важна от честта. Той ще глобява бабичка за 20 лева, а ще се прави на ударен  пред шефа си, въпреки, че знае какво прикрива.  
Правосъдието се е превърнало в търговия, журналистката лъже с усмивка и си обещава, че ще напише истината някой ден, кметът е бог в селото си – раздава работа, разрешения за строеж и гласове, както се раздава хляб.  
Таксиджията без касов апарат, лекарката с плик под масата, бизнесменът с рушвет за поръчка – всички повтарят: 
„Всички крадат.“
„Нищо не се променя.“
„Така е било винаги.“
Уважаеми сънародници, това не е корупция.
Това е душа, продадена на парче.
Най-голямата и победа? Апатията!
„Всички са еднакви.“
„Гласът ми е нищо, с мен или без мен все тая.“
„Нищо не зависи от мен.“
„Каквото и да направя – пак същото.“ 
И така 4 милиона си остават вкъщи.
Докато 2 милиона зависими решават съдбата на всички. 
Протестите ли?
Крещящи сълзи на улицата.
Оставки. Блокади. Надежда.
И после – тишина.
Защото сваляш правителство, но не сваляш системата.
Учителката пак иска заплата.
Полицаят – ипотеката.
Кметът – властта.
Ромският координатор – гласовете. 
Тя е като черна дупка – поглъща всичко.
Сменяш лицата. Партиите. Лозунгите.
Същността остава. 
Може ли да се промени системата отвътре? НЕ.
Докато 4 милиона мълчат.
Докато чакаме „честен човек горе или спасителя“.
Докато учителите не протестират за образование, а за пари.
Докато полицаите си затварят очите.
Докато правосъдието е търговия. 
Докато не спрем да казваме „нищо не зависи от мен“.
Тази система  я създаде всеки един от нас, волно или неволно в последните 36 години : 
С мълчанието си.
С апатията си.
С уговорките си.
С бездействието си.
Системата не са „те“.
Системата сме „ние“.
И докато не разберем това – няма да има спасение.
Тя няма да падне.
Тя ще мутира.
Ще смени маските.
Ще оцелее.  Докато и последният млад човек не си тръгне, дори и сълза няма да отрони.
Докато не останат само пенсионери и гетата.  
БЪЛГАРИЯ УМИРА.
И я убиваме – с всяко „нищо не зависи от мен“. 
Тя има нужда от преосноваване.
От нова Конституция, която да изтръгне корените на зависимостта и корупцията.
От нова политическа система, която да спре да ражда корупция.
От ново "Оборище" – събрание на свободни и будни българи, което да сключи нов обществен договор. 
Времето изтича.
Сърцето на България бие все по-слабо. 
Ще предпочетем сигурността на робството ?  
Кога ще спрем да чакаме да бъдем спасени?
Кога ще се спасим сами?
Аз съм направил своят избор и го отстоявам всеки божи ден! Направете го и вие ако искате да имаме бъдеще, а не носталгия само по отминали времена. Дължим го на бъдещите поколения, на децата си и на родителите ни.
Автор: Ангел Славчев, фейсбук