Българите сме Божий народ, избраници и жалко, че през повечето време го забравяме!

Любомир е спасен, изтеглен е от фронта в Украйна и бил вече на сигурно място - така твърди баща му.

Журналистическото ми любопитство беше провокирано и започнах да нищя казуса. 

Как действа военната им комисия, по какви критерии се одобряват войниците, какво става с тях на фронта?

Интервюирах хора, които не само са били там и са се сражавали, но и са оцелели от касапницата:

И в Украйна, както и в България има бивши групировки (СИК, ВИС...). Правото, "концесията" да се събира "материал" за армията е даден точно на украинските силоваци. В зависимост дали веригата е по-дълга или по-къса, се заплаща между 2000 и 500 долара на доставен мъж. Те излизат по улиците с фургонети и просто започват да ловуват мъже, и момчета. Може правилно да предположите, че в мелето никой не проверява имаш ли ТЕЛК, нямаш ли, какво ти е гражданството и пр. Веднъж доставени пред военната комисия, "продуктите" се преброяват и става разплащането. А, както знаем, мутра пари не връща! За това и са изгонили българския консул (добре, че и него не са го прибрали). 

Схемата е стара и през 80-те по същия начин Сандинистката армия в Никарагуа си набавяха бойци. Бяха стигнали до там да отвличат гимназистчета от училищните бусове и от дворовете на колежите. В казармата Мулукуку се тренираха дори спец части от 12-14 годишни главорези. Имайки предвид, че съветници бяха генерали от СССР, съвсем не се изненадах, че украинските ми информатори повториха схемата, по която се работи днес, 40 години по-късно, в тяхната страна. 

Веднъж попаднал на фронта човек има само 2 начина да оживее - да се предаде в плен или да дезертира. Ранените се откарват за лечение в западната част на Украйна, а по-тежките случаи - в Румъния, Полша, дори в Германия. Веднага след изписването им, обаче, независимо от пораженията и степента на инвалидност, отново ги връщат на боевата линия. Нямало и срок на службата - примерно, 6 месеца, година, две... биеш се докато те убият. 

Момиче украинка, която срещнах в руската църква в Хага ми проплака, че от целия им випуск (над 100 деца) само 2 момчета са живи все още. В този ден беше убит неин съученик - отличника на класа им. Разказа ми, че момчето било инженерен гений, бил приет в първи по успех техническия университет, но никой не се интересувал от този факт, изпратили го в касапницата. "Само богатите се откупват и те оцеляват. Моят съученик е бедно, селско дете, като тръгна за фронта, го изпратихме целият клас. Момичетата събрахме помежду си пари и му купихме за 800 евра защитна униформа - специални ботуши, каска, противокоршумна жилетка, защото и това не им осигуряват, пускат ги в окопите по една униформа само.", разказа ми тя.

Друга моя позната, също в Холандия, ми сподели, че чичо й бил тежко ранен в ръката. Вместо да скърби, че ще остане инвалид, човекът се радвал, че ще живее, но и това не се случило. След оказаната му първа помощ в болница, още с бинтована ръка, отново бива върнат при боевете. Успява да позвъни за 3 минути на сестра си. Разказал й, че са на фронтовата линия, но ги натоварили в бусове със знака на червения кръст и ги карат в неизвестна посока. След няколко минути могъл набързо да прошепне, че войник събирал телефоните на ранените и разговорът прекъснал. От тогава (януари 2024) семейството няма повече никаква вест от него, а преди се обаждал поне 3-4 пъти седмично от фронта. 

Друг интервюиран ми потвърди, че много хора доброволно се предавали в руски плен и после отказвали да бъдат разменени, защото щели отново да ги върнат да се бият. Негов близък попаднал при руснаците, звъннал у дома и успокоил, че е жив, и здрав. Условията не били комфортни, но се отнасяли човешки с него и бил добре. Молел жена си да не прави постъпки да бъде разменян, защото искал да изчака края на войната в плен. 

Съдбата ме срещна в Нидерландия и с египтянин с украински паспорт. Поинтересувах се дали е учил в Украйна и от там да се е натурализирал, и така да е станал гражданин. Обясни ми, че няма нищо общо с тази страна. Сключил бил договор да се бие 3 месеца, срещу пари и за украински паспорт, ако оживее. Той извадил късмет, но ми разказа, че в техния чуждестранен батальон, почти всички загинали. 

Отдавна българите не сме били така обединени, включително и народ с политици, както сега, когато каузата да спасим Любомир от войната в Украйна, не заличи всичките ни различия, и омразата, която ни погубва вече 35 години.

Това ми дава надежда, че не всичко в България е загубено, щом за всеки един от нас беше важно да спасим дори един живот. 

Българите нямаме финеса и изискаността на швейцарските или фламандските бюргери, но не сме се поколебали да се противопоставим на фашистите, за да спасим нашите евреи. 

Швейцарците - върха на демокрацията, сочени за пример с редовните си референдуми за какво ли не, през Втората световна се оплаквали, че когато влаковите композиции спирали по гарите, се чувал плача, и риданията на естрадираните към концентрационните лагери евреи, и този шум им пречел да заспят. 

Ние не претендираме за пример на цивилизованост, но, винаги, когато е въпрос да се спаси нечий живот, се изправяме като вълна на цунами. Наскоро даваха по БНТ филма "Спасението" - охридчани събират всичкото злато в града си, дори това от църквите, но опазват българските войници от сигурна смърт. 

Българите сме Божий народ, избраници и жалко, че през повечето време го забравяме!

Автор: Мариела Нордел