Бездарно българско кино - 80% негледаемо

Попадам на "Демонът на империята" от 1971 г. Прилича на филм, който е правен през 1871-а. 

Девет години след раждането на киното и две години преди обесването на Левски. Няма нищо общо нито с киното, нито с Левски. Някаква бездарна работа, която се е загнездила в българската памет като легенда. А днес и умиление от дистанцията на времето. 

То няма нито кино, нито режисура, нито актьори, ни звук, ни картина, нито прилично разказана история, да не говорим за автентичност, но се харчи като голямо наследство. Искам да кажа, че не бива да придиряме на днешните опити. Те са в същата традиция на бездарно българско кино, което в 80% е негледаемо и тогава и сега. 

Тогава е имало повече пари и са се правили повече филми, което опровергава тезата за количеството, което трупа качество. Все едно е колко пари се дават, няма култура, образование, дух и талант за тази сложна работа. Разбира се, с малки изключения. 

Има и нещо друго интересно. 

Тогава нямаше телевизия и риалитита, и актьорите не изглеждаха толкова фамилиарно близки на публиката. 

Захари Бахаров не е по-лош от Георги Черкелов (мой любим актьор), Коста Цонев, Илия Добрев или Наум Шопов, например. Просто по-често го дават по телевизията и тази изтъркана употреба на образа го лишава от митологията, която имаха актьорите тогава. 

Тя падаше само леко по Нова година в единствената развлекателна програма на единствената телевизия. 

Освен това органичността на времето ражда по-стабилна и автентична култура. Соцът беше предвидим и установен строй, което даде възможност на интелигенцията да се разгърне и да покаже най-доброто от себе си. 

Днес, в глобалния, непредвидим и тревожен свят и в общия упадък на култура (защото цайтгайстът е такъв) няма как да се очаква нещо кой знае какво в този смисъл. 

Дори и от претенциозна гей-безсмислена пиеса, изиграна от Малкович на крака в Народния. Това е изхабена работа. Човек трябва много да обича театъра и киното, за да си повярва като зрител. Има такива хора и тяхната страст е за уважение. 

Но всъщност исках да кажа, че идеализираното минало време на българското кино е силно надценено. Има няколко прилични филма ("Оркестър без име" и "Вчера" не са от тях) за половин век социалистическа кинематография, което може да бъде много потискащо, ако си артист и много освобождаващо, ако си зрител, който се е разделил с илюзиите си.