Азия натиска прашния черен бутон на спасението

Азия натиска прашния черен бутон на спасението
Когато в Персийския залив избухне пожар, светът бързо забравя утопиите и се сблъсква с реалността. Първата жертва е илюзията, че вносните нефт и газ са сигурни. През последния месец новините от Азия показват нещо пределно ясно – при шок в доставките оттам, страните не чакат. Всички пускат това, което имат. А те масово имат въглища. 
Япония вече реши да разхлаби правилата за работа най-неефективните въглищни централи още от 1 април, за да намали риска от недостиг на природен газ. Reuters пише, че Токио спира годишния таван за използване на част от въглищния парк за една година, което може да спести над 10% от застрашените газови доставки. Това не е нито кафява, нито зелена политика. Това е политика на оцеляването.
Южна Корея върви по същия път. Сеул реши да премахне ограниченията върху производството от въглищни централи и едновременно да вдигне натоварването на ядрените мощности на макс. Посланието е безпощадно прагматично – когато вносното гориво поскъпва или изобщо не идва, местно достъпните и вече изградени мощности стават безценни.
Индия е може би най-ясният пример. Делхи ще разчита повече на въглищата през летния пик, след като доставките на газ просто не идват заради кризата. Правителството изважда въглищни блокове от планирани ремонти, съветва централите да не спират и дори обсъжда принудително максимално натоварване на ТЕЦ на вносни въглища. Причината е проста – газът го няма, а въглищата са налични. Индия казва, че има 210 млн. тона въглищни запаси по терените на централите – достатъчни за около 88 дни потребление. 
Филипините обявиха енергийна извънредна ситуация, а Reuters отбеляза, че Манила е започнала да вдига въглищното производство и да реже газовата генерацията. Бангладеш, Виетнам и Тайланд – всички правят същото. Това очевидно е регионален модел, не изолиран случай. 
Китай отива най-далеч. Той не просто държи въглищните електроцентрали като фундамент на системата и застраховка, а използва въглищата и като суровина за горива, химикали и торове. Акциите на китайските компании, които преработват местни въглища, поскъпват рязко, защото не зависят от Ормузкия проток и вече печелят повече от стандартните рафинерии. Това е голямата китайска идея за енергийно самозадоволяване в действие –  не просто ток от въглища, а въглища като щит срещу външен шок за цялата икономика. Тази политика изумително точно копира действията на Третия райх, който захранва бойната си машина през Втората световна война, използвайки практически същите технологии със собствените си въглища.
Миналата година потреблението на въглища в този сектор в Китай е нараснало с 11.5% до 362 млн. тона. В момента се изгражда допълнителен капацитет от 243 млн. т., а отделно инсталации за 561 млн. т. годишно са в планиране. Това значи, че съвсем скоро Китай ще използва над 1 милиард тона въглища на година само за производство на горива и химикали. По принцип това е изключително мръсен, енергоемък и неефективен процес, който няма как да бъде икономически целесъобразен. Китайското правителство обаче не търси печалба, а енергийна и ресурсна сигурност и независимост и е склонно да плати цената за това. Днес този залог се изплаща.
Сравнението с Европа е неудобно. Да, ЕС изгради повече ВЕИ, но в симбиоза с много газови централи. Едновременно с това много страни в ЕС, вкл. България затвориха ядрени и въглищни ТЕЦ. При тежък външен шок системата остава силно зависима от вносен газ. Европейските газови цени са скочили с над 75% след началото на конфликта. Само около 8% от втечнения газ за ЕС идва от Близкия изток, но съюзът вече е силно зависим от спотовия пазар, а той е глобален. Паралелно Европейската комисия притиска държавите да пълнят газохранилищата по-рано, при рекордно ниски нива на запълнение от само 28%. Това не е енергиен суверенитет, а учебникарски пример за критична уязвимост. Явно сме пропуснали да си вземем каквито и да е поуки от предходната криза през 2022 г. 
Големият урок от Азия е неудобен за Брюксел, но очевиден за всеки министър на енергетиката – в криза сигурността идва от местното гориво и собствената индустриална база, не от скъпите молби към световния пазар за нефт, газ, горива, химикали и торове. Въглищата не са красив отговор. Но в Токио, Сеул, Делхи, Пекин и Дака днес не търсят такъв. Търсят собствен, надежден и работещ. И както винаги от Индустриалната революция до днес, той е черен.