Африканизацията на Европа

В продължение на десетилетия Европейският съюз се възприемаше като световен ментор. От висините на своя пиедестал в Брюксел той четеше лекции на развиващите се страни — особено в Африка — относно структурното управление, фискалната дисциплина и избягването на „трибализма“. Днес обаче на европейския континент се разиграва колосална ирония. Европа не издига останалия свят; тя активно копира структурния упадък, институционалната немощ и ресурсната уязвимост, исторически характерни за постколониалния развиващ се свят.

Европа се деиндустриализира с бързи темпове, пропуква се по етнически линии и губи своите световни позиции. В ключови аспекти континентът преминава през дълбок процес на африканизация.

Структурният недъг на множество постколониални африкански икономики се коренеше в познат дисбаланс: износ на суровини и таланти срещу внос на готови промишлени стоки, което оставяше лъвския пай от добавената стойност и печалбата в чужди ръце. Днес Европа сама създаде своя версия на този καпан.

Парализирана от самоналожени енергийни дефицити и неконкурентни разходи за труд, европейската индустрия загива. Компаниите в ЕС плащат за електроенергия два до три пъти по-скъпо от своите американски конкуренти, сочи докладът за конкурентоспособността от 2024 г., изготвен за Европейската комисия от бившия председател на Европейската централна банка Марио Драги. Високотехнологичните производства с голяма добавена стойност затварят врати или се изнасят отвъд Атлантика и към Китай.

Вместо да генерират богатство, големи части от Европа днес функционират на принципа на дефицитната икономика. Ние изнасяме своя капитал към богати юрисдикции — от американския технологичен сектор през преливащите от ликвидности държави от Персийския залив до производителния Далечен изток.

В замяна изкупуваме обратно ключовите технологии, енергия и готови стоки, които вече сами не произвеждаме. Най-блестящите ни умове и капитали изтичат навън, а печалбите се капитализират трайно зад граница. Индустрията се премества или се свива. Онова, което остава, са просто сглобяване, услуги и социални помощи.

Никъде това съвременно васално положение не е по-очевидно, отколкото на арената на изкуствения интелект.

В нещо, което може да бъде определено единствено като дигитална колониална експлоатация, Европа доброволно източва най-жизненоважните си сурови активи, докато внася готова алгоритмична зависимост от чужбина, където технологиите се комерсиализират.

Ние безучастно наблюдаваме как водещите ни специалисти по компютърни науки, изследователи и университетски преподаватели бягат от континента, привлечени от колосалните изчислителни ресурси и капитали на Силициевата долина и Пекин. Едва четири от първите 50 технологични компании в света са европейски, констатира същият доклад.

В същото време суеверни местни общности се противопоставят на изграждането на центрове за данни, необходими за създаването на суверенна инфраструктура за изкуствен интелект — точно както навремето се противопоставяха на фракинга. В района на Дъблин мрежовият оператор EirGrid блокира присъединяването на нови центрове за данни от 2021 г. насам — ограничение, което може да остане в сила чак до 2028 г.

Едновременно с това европейските граждани са третирани просто като богата на ресурси колония за добив: личните ни данни се събират ежедневно и се изнасят през границите, за да обучават чужди невронни мрежи.

И какво получаваме в замяна на тази асиметрична търговия? Получаваме „привилегията“ да плащаме лицензионни такси за продуктите на американския и китайския едър технологичен сектор. След като харизахме мозъците и данните си за градежа на чужди империи, на нас ни остава ролята на пасивни консуматори, които плащат рента на задокеански корпорации за технологии, сътворени на наш гръб.

Друг ярък паралел е Зелената сделка и нейните производни. Изчистени от всякакъв научен прагматизъм, климатичните ни политики се изродиха в съвременна форма на вуду. Европейските политици днес действат като племенни шамани, които припяват зелени мантри и принасят в жертва собствената ни индустриална база, за да умилостивят боговете на природата, вместо да инвестират в наука и инженерство, от които се нуждаем за един променящ се свят. Докато разиграват това политическо магьосничество за климатична неутралност на международната сцена, вътрешната ни реалност рухва в инфраструктурни дефицити, нестабилни енергийни мрежи и системно икономическо свиване.

В средата на XX век редица новоосвободени африкански нации станаха жертва на раздута бюрокрация, наложени отгоре регулаторни изкривявания и слабовати, корумпирани политически елити, задушили развитието на свободния пазар. Брюксел усвои този модел до съвършенство.

Европейското лидерство рядко е било по-технически некомпетентно и стратегически сляпо, отколкото през последното десетилетие.

Вместо да стимулира иновациите, Европейската комисия отговаря на икономическата стагнация с нови регулации, задушавайки местния бизнес, докато осигурява комфорт на глобалистките неправителствени организации, фокусирани върху идеологическото овладяване.

Регулациите на свободата на словото, напомнящи за банална бананова диктатура, са поредният пример.

Да вземем и разпада на националната държава.

Десетилетията на неконтролирана масова миграция и догматизмът на отворените граници внесоха дълбоки етнически и племенни разломи в сърцето на Европа. Стари кланови войни от другия край на планетата днес се водят по нашите улици.

Вместо да интегрира новодошлите в единна европейска гражданска идентичност, мултикултурната политика насърчи ожесточена местна балканизация. Големите градски центрове се разпадат на паралелни общества, където държавното законодателство свършва там, откъдето започва лоялността към сектата или общността.

Предвидимите последствия — главоломно растяща престъпност и постоянна заплаха от радикален тероризъм — се посрещат с пълна безпомощност от правителства, които нямат куража да наложат обществен ред.

С обезлюдяването и упадъка на централните градски ядра заради наркотици и насилие, те все повече заприличват на заградените и охранявани с бодлива тел анклави на Йоханесбург или Кейптаун, отколкото на сигурните буржоазни столици от европейското минало.

По време на Студената война африканските държави бяха полигон за чужди суперсили, които финансираха идеологически проксита и превръщаха вътрешната им политика в цирк за чужди интереси.

Европа сподели абсолютно същата съдба. Днес културните ни институции, университети и леви активистки групи са щедро субсидирани от американски прогресивен капитал и транснационални фондации, внасяйки чужда културна война, която допълнително разрушава европейското социално сцепление.

Русия също се опитва да всява раздор при всяка възможност, макар и с далеч по-скромен успех. Москва обаче вече може просто да започва войни на европейска територия.

Геополитическата реакция на ЕС спрямо собствения му упадък не би могла да бъде по-показателна.

Безсилен да прожектира самостоятелна мощ в епоха на нови военни конфликти и търговски бариери, Брюксел се зае да ухажва „средните сили“. Това е отчаяно подражание на Движението на необвързаните от XX век.

Опитвайки се да играе ролята на дипломатически посредник, но лишена от индустриални, военни и икономически зъби, Европа не действа като свръхсила, а като уязвим регионален блок, опитващ се да оцелее под кръстосания огън на новата Студена война между Вашингтон и Пекин.

Ако Европа желае да избегне бъдеще на вечна изостаналост, бедност и зависимост, тя трябва първо да спре да се залъгва, че сегашният ѝ курс е признак на морален прогрес. Просперитетът, сигурността и суверенитетът не са даденост по рождение — а в момента Европа активно ги заличава със собствените си закони.

Автор: Карл Деконинк 

Източник: “Brussels Signal”