Адът има много лица

Изчаках няколко дни преди да пиша…за да видя убиеца… 

С Иван се запознахме по Фейсбук. Чухме се веднъж и по телефон. Така и не се видяхме на живо. 

Идваше да коментира под постовете ми, често дразнещо и провокативно, виждаше, че на моя профил се заформя психиатрия и явно от професионален интерес се спираше. После ми писа на лични, ако искам да се включа в някои от програмите му. Стана ми любопитно. Бях го засичала по сутрешни блокове, които вече отдавна не гледам. 

Бръкнах в YouTube, видях 3-4 видеа. Саморазголващите му изповеди бяха интересни, но не можаха да ме запалят за цял курс. 

После той предложи да се чуем. Беше настоятелен. Дадох си номера. Звънна. От телефона ме лъхна лека припряност, която постепенно премина в бледо отчаяние. Предложи ми услугите си като спомена конкретна цена и подчерта, че вероятно като холивудска съпруга  съм добре запозната с цените в Америка и съм наясно той колко изгодно ги дава неговите сесии.

Обзе ме почуда и лека тъга. Един мъж в разцвета на силите си, мой набор, след години в Америка се завърнал и търси достоен начин да си изкарва прехраната. Таргетира ме като богаташка съпруга. Не ме подразни. Натъжи ме. Но не за мен, за него. Отдавна съм свикнала с това определение и с неизбежния хейт: като не ти харесва тук, прибирай си се в Холивуд. 

После продължих да попадам на постовете му, докато един от тях ми се стори преднамерено провокативен. Видях отчаянието и го разприятелих. 

Снощи видях и убиеца. Опитал се да завлече трупа към мазето, но съседи го видели. Мъж, видимо прав и здрав, приличен даже.  На 52 години живее с майка си. Няма семейство. Не работи. Извадил си документ от ТЕЛК. Представям си майката на Нев. Представям си и майката на убиеца. Адът има много лица. 

И не, не сравнявам болката на едната и на другата. Това са архетипни образи. На българския разпад. Едната изпратила сина си в Америка да учи, после той се връща и се опитва да се развива у дома, да помага тук с уменията си. Другата… наричам я майката на убиеца, но той е колкото убиец, толкова и труп. Вмирисан труп от години, там на площадката на първия етаж. И няма кой даже в мазето да го завлече. Представяте ли си нейния живот? Аз си го представям. 

И всички са затрупани под руините на една рухнала държава. Но за тази държава няма да дават по CNN, няма да се стичат доброволци от целия свят. Всички сме под тези руини, и ти, който четеш, и аз също. И най-богатите хора в България. И те също. Тяхната къща още стои, прескачат руините и отскачат до Малдивите, знам, защото ги засичам на ВИП-а на летището. И после се връщаме обратно. Гледаме изпод руините се подават ръце, чуваме вопли. Но нищо не правим. 

Всъщност аз ходих лично до Карлово да занеса сама покъщнина, за да съм сигурна, че ще стигне до хората. Но гледката там само ме натъжи още повече. Няма щастливи хора в тази държава. Може би това ще ви утеши. Не са щастливи. И тези, които си тръгват, и тези, които остават. Няма. За да ви утеша още повече ще ви кажа и по света няма. И евреи, и американци… и тях ги тресе. 
Но знаете ли каква е разликата. Когато някъде там земята се разлюлее и всичко рухне… хората хукват да си помагат. А ние тук седим и гледаме…. протегнатата ръка под руините, чуваме воплите и… нищо. НИ-ЩО! Обръщаме се! Кръстим се и се благодарим, че не сме ние. Ама ние сме, бе, това под руините сме ние. 

Лятото на 2020-а, там на площада сред онези младежи с остроумните плакати имах чувството, че някой отмести срутената плоча, поехме си въздух и лъч светлина проби под руините. Спасителен отряд от свободни хора. Но те си тръгнаха. 

А оплаквачите от Фейсбук останаха затиснати… Не, всъщност е по-страшно. Не бях виждала народ, който разравя руините…. за да се погребе сам там долу.